Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

Когато влязоха вътре и той затвори вратата, Джоан рече:

— Така ми олекна, че всичко свърши. Наистина се тревожех. Не предполагах, че толкова лесно ще те остави.

Той я прегърна.

— Нали ти казах — ние се бяхме изчерпали. Тя присъстваше само физически. Но ако й бях обяснил, че възнамеряваме да се оженим, нямаше да се държи възпитано. Както и да е, хайде да забравим за нея.

Джоан го погледна.

— Бях повече от сигурна, че ще ти създаде затруднения. Тя беше влюбена в тебе, Хари. Убеден ли си наистина, че си си взел с нея сбогом завинаги? Той трябваше да положи усилие, за да срещне погледа й.

— Разбира се, че съм убеден. Стига вече за нея. Има доста неща, за които трябва да поговорим. Сега можем да действаме. Естествено, ако все още желаеш.

— Да, откакто се видяхме последния път, само за това мисля.

Хари повдигна с пръсти брадичката й и се наведе да я целуне. Когато почувства как устните й потърсиха неговите, ръцете му се сключиха около нея.

— Луд съм по тебе, малката! — каза той.

Джоан го отблъсна назад.

— Добре, скъпи, но сега трябва да поговорим. Моля те. Има толкова неща за уреждане.

— Разполагаме с цялата вечер за разговори.

— Не, не разполагаме. Трябва да се върна за вечеря.

— Много лошо — усмихна се той, — защото сега няма да има приказки.

Хари я пусна, превъртя ключа в ключалката, после отиде до прозореца и посегна към шнура на щорите.

Както го гледаше, тя забеляза, че той изведнъж изтръпна, след което сякаш се превърна в камък. Дясната му ръка остана увиснала в празното пространство, а тялото му се вцепени.

— Какво има? — попита го рязко, усетила неговото напрежение.

Хари нито помръдна, нито отговори.

Джоан застана до него на прозореца, но преди да беше успяла да погледне навън, той я дръпна назад с грубост, която я смая.

— Не се показвай!

Гласът му беше приглушен и тревожен.

— Хари! Какво става?

— Отвън има едно ченге!

Погледна през пердето към едрия мъж. Нямаше съмнение, че е полицай. Беше виждал прекалено много цивилни агенти в Лос Анжелос, за да не бъде в състояние да различи „породата“ им. Полицаят беше висок, плещест и с корем, беше облечен в измачкан кафяв костюм и носеше шапка с широка периферия, нахлупена ниско над дясното му око. Неговото грубо, месесто лице, тънките му устни и студените малки очи накараха Хари да замръзне от страх.

Ченгето замислено гледаше колата му. Обърна глава и хвърли поглед на открития „Кадилак“, който беше паркиран наблизо. След това поглади челюстта си и се навъси. Изкачи стъпалата пред бунгалото, после се спря отново, за да погледне назад към „Кадилака“.

— Какво има, Хари?

Изпълненият с безпокойство глас на Джоан достигна до парализирания мозък на Хари.

— Идва насам — рече той с дрезгав шепот.

— Какво като идва? — започна да проявява нетърпение тя. — Има ли някакво значение?

Нейното прозаично отношение към ситуацията помогна на Хари да успокои разбитите си нерви. Помисли си, че ако полицията беше намерила трупа на Глори, нямаше да изпратят само един единствен детектив, за да го арестува. Щяха да пратят най-малко двама, ако не и повече. Но какво ли искаше този тип?

Обърна се и махна с ръка на Джоан да отиде в банята.

— Влез и не се показвай. Онзи не бива да те вижда. Ако баща ти разбере, че…

— Така е, за Бога! — разшириха се очите й. — Не би ми простил никога. — Тя се вгледа в него с недоумение и тревога. Пребледнялото му, обляно в пот лице я плашеше. След това отиде бързо в банята и затвори вратата, когато се разнесе грубо похлопване.

Хари ливна уиски в чашата си, гаврътна го, избърса лицето си с носната кърпа и тръгна към входа. Поколеба се за момент, сетне с биещо до пръсване сърце и чувство за тежест в стомаха отвори вратата.

Детективът гледаше встрани, забил очи в колата на Джоан, така че Хари остана в продължение на три-четири секунди в положението на чакащ. Макар явно да си даваше сметка, че го изчакват, онзи продължаваше да зяпа автомобила. Когато най-сетне обърна глава, Хари получи от упор един „залп“ от неговите твърди, пронизващи очи.

— Вие ли сте Грифин? — попита ченгето, килна назад шапката си, сложи голямата си космата ръка на стената на бунгалото и се облегна.

— Да.

— Аз съм сержант-детектив Хемърсток. Тук ли е госпожа Грифин?

Сърцето на Хари подскочи. Успя някак да потисне надигащата се в него паника и да запази спокойното изражение на лицето си.

— Кой?

Въпросът прозвуча като хриптене.