Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

— Оставих я в Колиър Сити — отвърна Хари. — Разправяше, че щяла да ходи в Ню Орлеан.

— Така ли? — Детективът се почеса отстрани по челюстта. — Много нелепо място, за да оставиш там когото и да било. Няма как да се отиде в Ню Орлеан от Колиър Сити.

— Нима? Е, това не ме засяга — грубо каза Хари. — Тя искаше да отиде в Колиър Сити и аз я закарах там.

— Даа. Човек никога не знае с жените — те са странни животни. Как споменахте, че се казва?

— Глори Дейн.

Хемърсток извади пакет „Лъки Страйк“. Тръсна една цигара навън и я предложи на Хари, но той поклати глава. Полицаят затъкна цигарата между тънките си устни, извади клечка ветроупорен кибрит и я драсна от нокътя на палеца си.

— Като че ли вие и мисис Дейн сте се карали, преди да напуснете мотел „Флорида“ — подметна той. — Моята празноглавка получила оплакване от едно бунгало в съседство с вашето. Вярно ли е това?

— Не си спомням — отвърна Хари, насила заставяйки себе си да срещне пронизващите го очи. — Възможно е. Доста често имахме кавги. Затова се и разделихме.

— И ние с жена ми се разправяме, но аз така и не успях да се отърва от нея — рече Хемърсток и се ухили. — Ами, петдесетте долара са у мен. Може би е по-добре да ги предам на вас. Не съм в състояние да ходя чак в Колиър Сити. Чака ме работа.

— Вие решавате — рече Хари. — Аз й дадох парите, така че петдесетакът си е мой, но няма как да го докажа.

— Ще ми дадете ли разписка?

— О, разбира се, че ще ви дам разписка.

Детективът извади бележника си, надраска нещо на една страница, откъсна я и я връчи на Хари заедно с парче молив. Той подписа листа и му го върна. Хемърсток протегна пет банкноти по десет долара.

— Благодаря ви за труда, който си направихте — обади се Хари. — Сигурно няма да е зле да пратя нещичко на сестра ви. Какво ще кажете за двадесет долара?

Полицаят поклати глава.

— Не, не би ги приела. Страшно е надменна, като се има предвид колко е тъпа. Задръжте ги, сигурно ще ви влязат в работа. — Той внимателно заразглежда открития „Кадилак“. Ваша ли е колата?

— Не — отвърна Хари като отвори вратата на бунгалото и влезе заднешком в стаята.

— Красива вещ — констатира Хемърсток. Погледна към Хари и се засмя. — А вие май сте бързак. Едва се е облякла предишната, и вече се съблича новата, а?

— Довиждане и благодаря — сковано рече Хари и хлопна вратата под носа му.

Докато Хемърсток вървеше по асфалтовата алея към мястото, където беше паркиран прашният му „Линкълн“, Хари и Джоан стояха на прозореца и го наблюдаваха иззад пердето. В бунгалото цареше многозначителна, мъртва тишина и когато „Линкълн“-ът изчезна, Джоан се отдели от рамото му и отиде при тоалетната масичка.

Хари чувстваше напрежението в стаята. Даваше си сметка, че то не се дължеше изцяло на посещението на детектива. Имаше усещането, че част от него иде от Джоан.

Опитвайки се да говори небрежно, той накратко й разказа, защо беше идвал Хемърсток.

— Не разбирам как Глори е позволила на онази червенокоса глупачка да допусне подобна неточност — рече й. — Тя обикновено е много прецизна. Не познавам някой, който да си прави сметката по-добре от нея.

Джоан не каза нищо. Отвори дамската си чанта, извади гребен и започна да оправя косата си. Хари я погледна изпитателно и остана смаян колко бледо и разстроено беше лицето й. Той все още беше под въздействие на нервния срив от посещението на полицая. Съзнаваше, че трябва да направи усилие и да си възвърне самообладанието. Беше явно, че Джоан е потисната от нещо, и беше длъжен да разбере какво е то.

— Е, вече сме сами — продължи той, опитвайки се да смекчи атмосферата. — Ела, Джоан! Остави ме да ти покажа колко те обичам…

— Трябва да се прибирам — отвърна тя. Гласът й звучеше сухо, докато вземаше ръкавиците и чантата си.

— Не можеш да си тръгнеш веднага. Ти току-що дойде! Имаш много време. — Хари се приближи до нея, заобикаляйки леглото, но тя заотстъпва назад с толкова напрегната физиономия, че той се закова на мястото си. — Какво има? Какво ти е? Защо изглеждаш така?

Тя го погледна с разширени, стреснати очи.

— Нещо не е наред — отвърна Джоан. — Защо се уплаши от онзи полицай?

— Да съм се уплашил ли? — Хари понечи да се усмихне, но чувстваше устните си като вкаменени. — Не. Бях объркан. Мислех за тебе…

— Не, Хари! Онзи те паникьоса.

Той изтри изпотеното си лице — главата му се пръскаше от притеснение. Трябваше да бъде внимателен. Ако тя заподозреше, че нещо наистина не е както го беше представил…