Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

„Ето това е… — помисли си. — Един бърз удар, после ще я вдигна и ще прибягам с нея до шубраците.“ Там щеше да я довърши. Държеше гаечния ключ скрит зад гърба си, докато отиваше зад колата.

— Всичко е наред — каза Глори. — Струва ми се, че си въобразяваш.

Беше се обърнала към него и го гледаше право в очите. Той не можа да издържи погледа й. Наведе се над бронята и я побутна.

— Смешна работа — рече. — Гласът му звучеше като чужд. — Бях сигурен, че…

— Ще тръгваме ли?

— Да.

Изчака я да се обърне. Стисна гаечния ключ толкова силно, че го заболяха пръстите. Когато се изви, видя една бързо приближаваща се кола и едвам успя да спре навреме замахването.

Колата, нисък двуместен автомобил, се беше появила като гръм от ясно небе. Глори стигна до вратата. Отвори я. Хари я наблюдаваше. Той целият трепереше, но беше запазил достатъчно присъствие на духа, за да не позволи да бъде видян инструмента. Спортната кола мина като светкавица и с рев продължи по шосето, вдигайки след себе си облак прах.

Хари пъхна желязото в джоба си, приближи се и хвана Глори за ръката, спирайки я точно в момента, в който се канеше да се качи.

— Един момент…

Огромен камион-цистерна изкачи с големи усилия наклона, показа се ясно и с тътен се заспуска към тях. Хари си каза, че сигурно е луд, щом се надява да се отърве от нея на този път. Явно беше много оживен.

— Хайде да не се качваме веднага — рече той. — Ще ми се да видя гората. Ела. Ще се поразтъпчем.

Ако успееше да я замъкне в гората, далече от полезрението на минаващите превозни средства…

— А, не! — отвърна тя, отдръпвайки се от него. — Няма да отида там. Гъмжи от змии.

Цистерната се изравни с тях и намали. Шофьорът се подаде от прозореца на кабината.

— Търся сервиз „Денбридж“ — надвика той грохота на мотора. — В тази посока ли е?

Глори се качи в колата и затвори вратата.

— Да — каза Хари, проклинайки наум шофьора на камиона. — На около три мили.

Онзи махна и ускори. Камионът се понесе със стържене на скорости.

Един безкраен миг Хари остана неподвижен, после бавно заобиколи автомобила. „Ще трябва да го направя на крайбрежния път“ — каза си той. Сигурно се беше побъркал, за да спира тук.

— Забравих за змиите — промърмори, качвайки се в колата. — Аз също не бих искал да настъпя някоя.

— Гората сигурно гъмжи — отвърна Глори. — Достатъчно е само да погледнеш пътя…

— Така е.

Даде газ и ускори. Предстоеше им да изминат повече от сто мили, преди да стигнат Неплис.

Граничещата с канала страна на шосето се оживяваше от дивите птици, а повърхността на водата с цвят на мляко непрекъснато се вълнуваше заради рибите, които подскачаха, за да похапнат от рояците насекоми, които жужаха над водата.

Докато Хари навиваше с „Буик“-а миля след миля, пейзажът постепенно се смени. Кипарисовата гора отстъпи пред ниския дъб и върбата, които заедно с редките кленови дървета си проправяха път през плътния гъсталак. Сегиз-тогиз съзираше някое усамотено селище на семиноли, полускрито от погледите зад палисади от дърво.

Беше запомнил от картата на бармана, че малко по-нататък имаше отклонение за Колиър Сити. Беше преценил, че по този път ще има безлюдни участъци, и планираше там да се отърве от Глори.

Тя изглеждаше прекалено погълната от пейзажа, от ятата диви птици, които се издигаха над гората, подплашени от шума на летящия автомобил, и от костенурките, които се приличаха по брега на канала, и не й беше до разговори, така че Хари беше доволен от нейната унесеност.

Когато стигнаха Роял Палм Хемък, чиито белостволи диворастящи палми извисяваха върхове над „зелевите“ 6 6 „Зелеви“ дървета — тропически дървета, чиито големи листни пъпки се ядат като зеле. — Б. пр. дървета, той намали скоростта. Някъде напред, отдалечен на няколко мили, се падаше кръстопътят с първокласното шосе № 27-А, където трябваше да отбие за Колиър Сити.

След десетина минути бавно каране видя разклона. Зави в отклонението, оставяйки в вдясно главния път, и навлезе в равнинен участък пустееща земя, покрита с ниски палми и пинии.

След като изминаха малко повече от миля, Глори неочаквано попита:

— На прав път ли сме? Не трябваше ли да останем на магистралата?

— Няма значение — грубо отвърна Хари. — Оттук е по-живописно, а на магистралата можем да се върнем и по-късно. Я виж какво наближаваме! Тук някъде трябва да има завод за преработка на миди.

От двете страни на пътя изведнъж се появиха огромни купчини блестящи мидени черупки. Обезцветени почти до бяло от слънцето, те образуваха масивен вал, който скриваше гледката. Миденото „укрепление“ се точи в продължение на около половин миля, след което изненадващо се откри плаж с ослепително бял пясък и обрасъл с палми, палми-джуджета, морска лавандула и кокосови дървета, които образуваха сенчеста ивица, дълга цяла миля.