Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

— Да.

— Добре, тогава можем да тръгваме.

Глори се върна в бунгалото за дамската си чанта и шапката. Той остана на прага, наблюдавайки я как си слага шапката и повдига тъмната си коса. Неочаквано тя погледна през рамо към него.

— Нали вече не ми се сърдиш, Хари? Той се усмихна преко сили.

— Не. Не ти се сърдя. Хайде да забравим, искаш ли?

— Нали разбираш защо аз…

— Да го забравим! — повтори й. Разбираше, че това е знак да отиде при нея и да я вземе в обятията си, но беше неспособен да го направи, понеже си даваше сметка какво възнамеряваше да стори. — Е, хайде да се махаме оттук, малката. Тръпки ме побиват от това място.

Тя го последва до колата. Той се настани зад волана, докато Глори заобиколи откъм другата врата. Запали мотора.

— Ще бъде прекрасно пътуване — каза Хари, включвайки на скорост. — Предстои ни да минем през много красиви места. Ще пренощуваме в Тампа. Винаги съм си мечтал да отида там. В Тампа правят пури и ловят гърмящи змии.

Не спираше да говори, докато караше бързо по широкото шосе № 27, което водеше към Националния парк „Евърглейд“. Но както бърбореше, затрупвайки Глори с откъслечна информация, която беше събрал за областта, Хари почувства, че тя се отпуска. Погледна я с крайчеца на окото си и установи, че тя вече не изглежда смачкана и изнурена и до голяма степен е заприличала на себе си.

Пътуваха повече от час, преди да поемат по пътя, който прорязваше безлюдната девствена блатиста земя и минаха покрай търпеливо чакащия в колата си Борг, без да го забележат. Скоро вече се носеха покрай канала Тамаями.

Шосето беше осеяно с премазаните тела на миещи се мечки и змии, които бяха изпълзели от мочурището, за да преспят върху топлия асфалт, и бяха станали жертва на ранното сутрешно движение. Ята от мишелови с жълти глави и червени бузи се тъпчеха с трупове. Едва когато „Буик“-ът ги доближаваше съвсем плътно, те отлитаха встрани, надавайки крясъци.

Глори сви рамене и потрепери.

— Нали е ужасно?

— Да — отвърна Хари, — но в природата е така. Мисля, че змиите са постъпили глупаво като са излезли на пътя, за да бъдат прегазени.

Сети се за мишеловите. Нямаше нужда от лопата. За малко повече от час от Глори нямаше да остане нищо с изключение на костите й, ако хвърлеше тялото й в шубраците.

Почувства как по гърба му се стича тънка струйка студена пот. Беше намислил да я удари по главата и да я зарови някъде при крайбрежния път за Неплис, но това май беше по-лесен вариант. В момента имаше усилено движение, но ако беше ловък и правилно пресметнеше времето, би могъл да я зашемети с гаечния ключ, да изчака докато пътят се изчисти от коли, след което да я пренесе в гората. Нямаше нужда да я носи надалече — просто до някое място, което не се виждаше от шосето, и после да я остави на мишеловите.

Вдигна очи към огледалото за обратно виждане. Приближаваше се някаква кола, но зад нея се виждаше дълга отсечка чист път. Хвърли поглед напред. Нямаше друго движение с изключение на камиона, който се влачеше на около четвърт миля насреща му.

Хари намали, оставяйки колата да го изпревари. Тя се носеше с голяма скорост и мина покрай него със свистене и въздушни вихри.

— Чуваш ли как нещо чука? — рече той. — Отзад има повреда.

— Нищо не чувам.

Беше намалил до скоростта на пешеходец. Камионът се изкачваше все по-бързо и вече преваляше склона. Щеше да бъде при него, преди да успее да направи каквото и да е. Изруга наум. Отново стрелна с очи огледалото за обратно виждане. Зад него шосето беше пусто.

— Вероятно греша.

Беше му трудно да запази интонацията си спокойна. Челото му се обливаше в пот, а сърцето му се блъскаше като боен чук. Той силно натисна с крак педала на газта и изстреля напред колата, така че да пресрещне камиона и да се разминат по-рано.

Онзи мина покрай него и профуча надолу по пътя. По един бърз поглед назад и напред го убедиха, че сега шосето беше чисто най-малко на четвърт миля в двете посоки. Настъпи рязко спирачката и отби на банката.

От гората с кипариси и ниски палми се носеше влажна мараня и зловонието на гниеща растителност.

— Би ли погледнала отзад? Дрънчи така, сякаш бронята се е откачила.

Глори отвори вратата.

— Аз нищо не чух, Хари.

— Добре де, хвърли едно око все пак…

Усети, че гласът му минава във фалцет, и го нормализира точно навреме. Плъзна ръка в джоба на вратата и пръстите му стиснаха гаечния ключ. Когато Глори слезе на пламтящото от жегата шосе и заобиколи колата отзад, той отвори своята врата.