Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

Тя влезе в стаята и затвори вратата.

Борг взе от куфара си един портативен усилвател и го свърза с проводниците от микрофона. Сложи слушалките, пъхна в контакта захранващия кабел на усилвателя и го включи.

Микрофонът, който беше скрил в стаята на Глори, бе изключително чувствителен. Можеше да чуе как тя се движи, а ако се вслушаше по-внимателно, би могъл да долови и дишането й. Той си запали цигара, отпусна се на стола и зачака.

Глори имаше причина да изглежда неспокойна. Тя беше изпаднала в ужас, щом Хари й каза за намерението си да се свърже с Такамори, и когато се сбогуваха на летището, беше сигурна, че никога вече няма да го види. Той беше обещал да й телефонира в четири часа днес следобед. Тя се върна в четири без двадесет и сега седеше в единственото кресло в стаята, очаквайки неговото позвъняване.

В действителност беше убедена, че обаждане няма да има. Привиждаше й се, че той е в затвора, даже е убит, и тя чакаше, пушейки цигара след цигара, като се опитваше да обуздае паниката в мислите си и да не задълбава във възможностите за онова, което би могло да му се случи.

Но когато голямата стрелка на часовника й отмери четири, телефонът иззвъня. Тя скочи, събаряйки пепелника от подлакътника на креслото, и грабна слушалката.

— Глори? — гласът на Хари идеше някъде отдалече по пращящата линия.

— Ох, да! Хари, толкова се безпокоях за тебе! Облекчението, че чува гласа му, я накара да се почувства на края на силите си.

— Слушай! — той говореше грубо и ядосано. — Не се получи. Не мога да говоря за това по телефона. Ще взема самолет до Оклахома Сити. Искам да се срещнем там. Има един полет в шест и десет, който можеш да хванеш. С него ще пристигнеш навреме, за да ме посрещнеш. Аз ще пристигна малко след десет часа. Чакай ме на летището.

— Добре, скъпи. Той няма ли да ги вземе?

— Ще ги вземе и още как, но няма да има „сухо“ — отвърна Хари с яд в гласа. — Ще ти разкажа като се видим.

— Добре, Хари. Загазил ли си?

— Не мисля. Не говори повече сега.

— Да, скъпи. Ще чакам самолета в десет часа вечерта на летището в Оклахома Сити. Нали така?

— Точно така. Довиждане! — каза Хари и затвори. Както седеше и подслушваше в съседната стая, Борг тръсна още една цигара от пакета и я запали. Той остана замислен известно време, след което свали слушалките и изключи усилвателя. Прибра ги заедно с уреда в куфара, навлече палтото си, взе си шапката и излезе от стаята. Отиде до асансьора и слезе долу при рецепцията. Додж се приближи.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — отвърна Борг. — Кой може да ми каже кога е следващият самолет за Оклахома Сити?

— Ще уредим и това — рече детективът и се запъти към портиера. Върна се след кратка консултация.

— Има един в пет часа и друг в шест и десет — каза на Борг.

Онзи изгрухтя, погледна часовника си и реши, че би могъл да успее за този в пет. Тръгна към изхода.

— Ей! — подвикна му Додж. — Заминаваш ли?

Борг не се спря. Мина през въртящата се врата, махна на едно такси и каза:

— На летището. Бързо!

Джо изгледа заминаващото такси, после навъсен отиде в офиса си и седна. Беше заложил парите на Борг на Червения Адмирал и сега, когато оставаше съвсем малко до старта на състезанието, се чувстваше напрегнат. През следващите двадесет минути седя, загледан в телефона, с оросено от пот лице. Когато неговият осведомител се обади и му съобщи, че Червеният Адмирал е финиширал шести, детективът тръшна слушалката и се облегна, ругаейки. Беше закъсал. Трябваше отнякъде да изкара малко пари и то бързо. Стана и отвори вратата на канцеларията си с намерението да види дали не би могъл да измъкне нещо назаем от портиера, но се спря. Глори беше на рецепцията и плащаше сметката си. Видя я как извади от дамската си чанта дебело тесте банкноти и очите му се смалиха. Изчака я да се отдалечи от бюрото и тогава отиде при нея.

— Извинете, мисис Харисън — каза той, — но бих искал да разменим няколко думи в моя офис.

Забеляза, че в очите на Глори се появиха тревога и страх. Май щеше да е по-лесно, отколкото предполагаше. От опит знаеше, че хората омекват, когато са уплашени.

— Какво има? — попита тя с потрепващ глас.

— Няма да ви отнеме много време — рече Додж. — Просто елате с мен.

Двамата пресякоха фоайето и влязоха в стаичката му. Той затвори вратата и с жест я покани да седне.

— Заповядайте, мисис Харисън — каза й. Глори седна.

— Аз… аз бързам. За какво става дума, моля ви?

— Разполагам с малко информация, която сигурно ще поискате да купите — рече Додж, гледайки я съсредоточено.