Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

— Не, не знам. — Джоан гледаше объркано. — Може би домоуправителят знае.

— Няма значение — рече Борг. — Едва ли е толкова важно.

Той затрополи надолу по стълбището, придържайки се за парапета. Във фоайето се спря и се замисли, след което тръгна по коридора към офиса на домоуправителя.

Онзи беше мършав дребен човечец с изпъкнала адамова ябълка, която подскачаше нагоре-надолу като играчка на ластик.

Борг се извиси над него застрашително и го прониза с мрачния си, недружелюбен поглед.

— Ти ли си домоуправителят? — попита и мушна дребосъка с дебелия си като кренвирш пръст.

— Да — отвърна човечето, отстъпвайки заднешком.

— Търся Глори Дейн. Къде е тя?

— За какво ви е? — запита домоуправителят и продължи да отстъпва, понеже Борг напираше с тлъстото си тяло насреща му.

— Трябва ми. Има си неприятности. Къде е? Човекът срещу него облиза устни. Адамовата му ябълка се замята нагоре-надолу.

— Тя ми поръча да не давам адреса й никому — изрече той безпомощно. — За какви неприятности става дума, мистър?

— Нося призовка за нея. Ако искаш да повикам някое ченге, за да си поприказва с тебе, само кажи — изръмжа Борг.

— Добре. Тя ме помоли да препращам пощата й в хотел „Медъкс“, в Ню Йорк.

Борг се втренчи в него.

— Надявам се това да е истина. Ако не е, ще се върна и тогава ще съжаляваш.

Той се отдалечи по коридора към входната врата, а домоуправителят остана зяпнал подире му. Борг леко си подсвиркваше, когато с големи усилия се качи в колата си и я подкара. Мина четири преки, зави наляво и спря пред опушения вход на клуб „Дефъдил“.

Остави автомобила и слезе по стълбите към тясното, мизерно преддверие. В този следобеден час шефът на клуба, слаб мексиканец с остри черти на лицето си почиваше с вдигнати върху бюрото крака, затворил очи и скръстил ръце на корема си.

Вратата на офиса му беше оставена открехната и той отвори очи едва когато чу тежкото дишане на Борг. Щом разбра кой беше влезлият, мексиканецът реагира така, сякаш беше видял кобра. Бавно и с подчертано внимание свали крака от бюрото и седна нормално, опирайки ръцете си отгоре.

— Здравей, Сидни! — каза Борг, облегнат на рамката на вратата. — Отдавна не сме се срещали.

— Да — отвърна мексиканецът. — Така е. Мога ли да направя нещо за вас, мистър Борг?

— Търся Глори Дейн. Спомняш ли си я?

— О, да! Не съм я виждал от месеци.

— Знам, че не си. Разполагаш ли с нейна снимка, Сидни?

Черните очи на мексиканеца се разшириха.

— Неприятности ли има?

— Не. Просто искам да говоря с нея.

Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади куп луксозни, гланцирани фотографии, порови разсеяно из тях, отдели една от цялото тесте и я хвърли на бюрото.

— Ето я.

Мърлявите пръсти на Борг стиснаха снимката. Той остана загледан в нея няколко секунди.

— Не е зле. Виждал съм и по-грозни. Прилича ли си с оригинала?

— Правена е преди две години. Предполагам, че сега фасадата й е малко поолющена, но ако я видиш, ще я познаеш.

Борг кимна, сложи снимката между страниците на своя бележник и го пъхна обратно в джоба си. Обърна се и тромаво излезе от офиса.

— Сигурен ли сте, че не е загазила? — попита мексиканецът. — Тя е добро момиче. Докато беше тук, никога не ми е създавала грижи. Не бих…

Той млъкна почти веднага, защото разбра, че говори на стената.

В същото време Борг беше извлякъл търбуха си нагоре по стълбите и се беше качил в колата.

„Напредвам“, каза си той, докато палеше мотора. Възможно ли бе този Грифин да бъде Хари Грийн? Всичко навеждаше на тази мисъл. Той беше летец, а Хари Грийн също е бил летец. Грифин беше работил в Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация и е имало начин да разбере за диамантите. Борг си помисли, че е на прав път. Той даде газ и рязко потегли.

Четиридесет минути по-късно се озова в кабинета на мениджъра, отговарящ за служителите в Корпорацията. Завеждащият персонала — набит, добродушен на вид мъж, с очила без рамка — изгледа Борг с неудоволствие. На бюрото му имаше малка дървена табелка, на която беше изписано името ХЪРБЪРТ ХЕНРИ.

Борг свали шапката си и стовари шкембето си в креслото до писалището на Хенри.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Хенри. Той погледна визитната картичка, с която Борг се представи, смръщи вежди над нея и я остави.

— Допреди няколко седмици при вас е работил един човек — рече Борг. — Хари Грифин. Помните ли го?

Лицето на Хенри помръкна.

— Да, разбира се. Какво е станало с него?