Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

— Опитвам се да го намеря.

— Не мога да ви помогна. Не съм го виждал, откакто напусна компанията.

— Напуснал е и града — каза Борг. — Чух, че бил някъде из Ню Йорк.

— Каква е целта на този разпит? Да не би да е загазил?

— Не. Нает съм от адвокатската кантора „Гресън & Лоусън“ да го издиря. Наследил е малко пари и те искат да му ги предадат.

Изразът на Хенри се разведри и подозренията му се стопиха.

— Радвам се да го чуя. Много ли са парите? Борг вдигна масивните си рамене.

— Ами не, но не пречи да ги има човек. Сумата е от порядъка на две хиляди долара, но ако не го намеря бързо, всичко ще отиде за покриване на разноските ми. Аз дори не зная как изглежда това момче. При вас не може да няма негова снимка, нали?

— Мисля, че имаме — отвърна Хенри и натисна звънеца. Влезе някакво момиче и той му нареди да донесе досието на Грифин.

То се върна след около пет минути и даде папката на Хенри.

— Приятно ми е, че го е споходило това мъничко щастие — рече той, докато прелистваше страниците на папката. — Грифин беше добър пилот и аз съжалявам, че напусна.

— Разправят, че бил уволнен — вметна Борг налучкващо.

Хенри се намръщи.

— Имаше известни проблеми. Но беше най-вече липса на късмет. — Той изстреля с пръст една снимка по плота на писалището. — Ето тази, ако ви върши работа.

Борг взе фотографията, хвърли й един поглед, кимна и с мъка се изправи на крака.

— Надявам се, че сега вече ще го открия — каза той. — Ще му съобщя, че вие сте ми дали снимката. Може да ви черпи едно питие.

Тежко тръгна към вратата, отвори я и се запъти навън към колата си. След като се беше отдалечил на няколко мили от летището, Борг спря, извади снимката, която му беше дал Хенри, и я заразглежда. Изучава я доста дълго, намери парче молив в джоба си и много внимателно скицира допълнително мустаци, белег и закръгли слабото, мъжествено лице, което го гледаше от лъскавата повърхност на фотографията.

Взира се в нея известно време, после я отдалечи на една ръка разстояние и започна отново да я фиксира. Тогава тлъстото му лице се озари от коварна и жестока усмивка.

— Даа. Мисля, че знам кой си, кучи сине! — тихо изсъска той. — Май ти си човекът, когото търся.

Джо Додж, детективът на нюйоркския хотел „Медъкс“, се беше навел над един спортен вестник със съсредоточено и тревожно изражение на изпитото си лисиче лице. През изминалата седмица беше направил цяла серия от несполучливи залагания и сега неговото финансово бъдеще зависеше от избора, който щеше да направи измежду участниците в следобедните надбягвания. Ако допуснеше грешка, щеше да си има неприятности, и Джо се потеше само при мисълта за тях.

Той седеше в своя малък офис отляво на рецепцията на хотела. Помещението беше обвито в цигарен дим, а пепелникът беше претъпкан с фасове — доказателство за нервното напрежение на Джо. Беше толкова погълнат от своето занимание, че не чу как Борг влезе в стаята, и едва когато онзи се изкашля, разбра, че не е сам. Джо вдигна свъсен поглед. Когато зърна Борг, гримасата му стана още по-изразителна.

— Какво искаш? — грубо каза той. — Не виждаш ли че съм зает?

— Виждам, не съм сляп — рече Борг и придърпа стол към бюрото. — Ако търсиш победител, опитай с Червения Адмирал. Вероятността, да бъде на финала преди останалите да са изминали и половината разстояние, е 44:1.

Очите на Додж се присвиха. Точно такъв съвет му беше необходим.

— Това кой го казва?

— Аз — рече Борг, извади цигара от смачкания си пакет и запали. — Видях как бяга този кон в Сан Диего преди няколко месеца. Жокеят го задържаше толкова силно, че щеше да скъса юздата, но въпреки това той пристигна втори. Ако не искаш да изкараш малко сухо, не ме слушай. Мене какво ме засяга?

Додж оттласна стола си назад.

— Губя десет пъти едно след друго. Не мога да си позволя да рискувам още един път.

— Този кон не може да загуби дори с два отсечени крака — каза Борг, — но ако се опасяваш за собствените си пари, мога да направя нещо за тебе и в този смисъл.

Додж отмести встрани състезателния бюлетин.

— Кой си ти и какво искаш? — попита той и огледа лицето на Борг със злобните си очички.

Борг извади една от фалшивите си служебни визитки и я перна по плота на бюрото. Детективът я пое и я зачете.

— „Бюро за експресни разследвания“ ли?! — смръщи вежди. — Не знаех, че има и такова.

— Ние действаме в Лос Анжелос — хладнокръвно отвърна Борг. — Работя по един симпатичен случай, в който парите не са никакъв проблем. Разполагам с тарифа за разноски, която просто плаче да бъде изцицана. Искам от тебе една малка информацийка и съм упълномощен да платя за нея.