Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

Джо се наведе напред.

— Каква информацийка?

— Търся една двойка, която може би се е регистрирала тук под името Грифин.

Детективът се замисли за момент, после поклати глава:

— Под това име не е отсядал никой.

Борг извади снимките на Глори и Хари, с които се беше сдобил. Сложи ги на бюрото.

— Ето ги двамата. Познаваш ли ги? Джо внимателно разгледа фотосите.

— Може би. Колко ще получа?

— И не само това. Чакат те двадесет и пет долара, ако съумееш да ги спечелиш.

Додж преценяваше. В този момент двадесет и пет долара щяха да бъдат една значителна помощ.

— Познавам ги. Настаниха се преди три дни. Записаха се като мистър и мисис Харисън.

— В момента тук ли са?

— Тя е тука. Него го няма. Той си замина още на следващия ден. Каза, че щял да се върне. Било някаква командировка.

— Но тя е тука, нали?

— Да.

— Сега в стаята ли е?

— Ще разбера — надигна се Додж.

През вратата на офиса Борг наблюдаваше как детективът отиде до рецепцията, погледна таблото с ключовете и после се върна.

— Не, излязла е — рече той, затвори вратата и заобиколи бюрото, за да седне отново.

— Искам да хвърля един поглед на стаята й — каза Борг.

— Не може. Това изцяло противоречи на правилника на хотела.

Борг сподави прозявката си.

— Е, добре. Щом така смяташ… Не бих искал да губя повече нито твоето, нито моето време.

Той понечи да се изправи на крака.

— Почакай — каза Джо. — Дължиш ми малко пари.

— Така е — Борг измъкна навън тлъста бала банкноти. Той я раздипли, започна да рови и отдели една от пет долара, която побутна към Додж. — На толкова оценявам цялата ти досегашна информация.

Детективът се навъси.

— Нали каза двадесет и пет. Слушай, хайде да си нямаме разправии. Искам двадесет и пет долара.

— Това, което искаш, и това, което ще получиш, зависи от услугата ти — каза Борг. — Ще ти платя сто долара, ако ми уредиш стая до нейната и ми дадеш за един час шперц за стаята й. Искам да следиш и щом се върне, да ми сигнализираш.

Отдели две петдесетачки от тестето и ги протегна към Додж, за да ги види.

Онзи облиза устните си.

— Веднага и на ръка?

— Да.

— Почакай тук. — Детективът излезе, затваряйки вратата на канцеларията зад гърба си. Забави се пет минути. Когато се върна, остави два ключа върху бюрото.

— Този е от стаята ти — № 334. Тя е точно отсреща в 335. Ето шперца. Ще позвъня в нейната стая веднага щом я мерна.

Борг плъзна двете петдесетачки върху бюрото. Взе ключовете докато детективът улавяше банкнотите. Стана прав, прекоси фоайето, взе асансьора до третия етаж и влезе в стая № 334. Свали шапката и палтото си, отвори куфара и извади от него макара с изолиран проводник, комплект инструменти в кожен калъф и малка картонена кутия. Пресече коридора и отвори вратата на № 335, използвайки шперца.

Борг хвърли един бърз поглед на стаята, после затвори вратата и сложи инструментите и жицата върху леглото. Отвори картонената кутийка и извади от нея малък микрофон. Постави го под напречника на вратата и го прикрепи с винт. Прикачи към него две жици, провря ги през касата на вратата и ги изведе навън в коридора. Работеше бързо и ловко, докато прокарваше проводниците под килима, покриващ коридора, по посока на стаята си. Като остави макарата с жицата върху леглото си, Борг се върна в отсрещната стая и събра инструментите си. Огледа се наоколо. С изключение на двата куфара, които бяха неразопаковани, и на нощницата и копринената наметка, които висяха зад вратата, стаята беше недокосната. Когато надникна в шкафовете и чекмеджетата, той установи, че са празни. Реши, че Глори явно не възнамерява да остане дълго в хотела, и си помисли, че е дошъл тъкмо навреме. Вече се канеше да напусне помещението, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.

— Качва се — предупреди Додж.

Борг изсумтя и затвори. Излезе, заключи вратата и отиде в собствената си стая. Притвори вратата почти плътно и зачака.

След няколко минути чу как се блъснаха вратите на асансьора и после долови нечии бързи стъпки по коридора. Надзърна през процепа между вратата и рамката.

Не позна Глори. Беше я виждал един-два пъти, докато ходеше с Дилейни, но не си беше дал почти никакъв труд да я разглежда. Жените никога не бяха го интересували. Считаше ги не само за глупав повод за прахосване на пари, но и за надценявано удоволствие.

Борг наблюдаваше как високата стройна жена, облечена в черно-бял костюм, бърка в чантата си за ключа. „Изглежда по-стара, отколкото на снимката — рече си той. — Уморена и тревожна… Но иначе си е хубавица, ако не се броят тъмните кръгове под очите и това пребледняло, изпито лице.“