Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

— Не, скъпи. Бях тук само половин час преди тебе и се опитвах да открия Борг.

— Май че съвсем си оплела конците — ядосано отвърна той. — Значи сега нямаме къде да се подслоним?

Глори се сдържа с мъка. Знаеше, че той се бе паникьосал и си го изкарваше на нея само защото беше прекалено уплашен, за да измисли какво да прави. Осъзна, че щеше да зависи от нея да се измъкнат от тази каша, ако въобще се измъкнеха някога.

— А какво стана с тебе, Хари? Не взе ли парите?

— Не. Онова жълто влечуго се досети, че аз съм извършил обира. Наложи се да му дам диамантите за едното нищо.

Глори пребледня.

— Дали ще съобщи на полицията?

— Каза, че няма. Не смятам, че ще го направи. Да върви по дяволите! Трябва да предприемем нещо спрямо Борг.

— Слушай, Хари, защо не останеш тук? Вътре той не би посмял да направи нищо. А аз ще намеря кола. Ще осигуря хотел. Стой тука и ме чакай.

Той се навъси, но тя успя да забележи облекчението в погледа му.

— Ами, не знам… Предполагам, че си права. Малко вероятно е да ти направи нещо на тебе. О’кей, ще кисна тук. Виж дали ще успееш да намериш някаква кола, но побързай!

Тя стана и с усилие на волята си наложи да прекоси заведението и да влезе в залата за пътници.

Малко вероятно е да ти направи нещо на тебе. На Глори й се искаше това да се окаже вярно. Щом като Бен беше изпратил Борг по петите им, той сигурно му беше заповядал да я преследва на общо основание заедно с Хари. Познаваше Бен. Той не би й позволил да се измъкне, след като му бе погодила номер.

Отиде до изхода и се спря на самия му праг, поглеждайки навън към призрачния мрак. Цял керван таксита се беше проточил по улицата, но на нея й трябваше кола под наем. Докато стоеше и се оглеждаше наляво-надясно, дочу женски глас да казва:

— За Бога! Да не искате да кажете, че нямате на разположение пилот, който да ме обслужи?

Глори погледна през рамо.

Близо до нея стоеше една девойка. Беше стройна и много руса. Нейната копринена коса с цвят на слама падаше по раменете й на плътни, тежки вълни. Беше облечена в сини джинси и поизносено велурено яке. Глори прецени, че е на около на двадесет и две или двадесет и три години, и докато я гледаше, се възхити от косата й и от нахакания начин, по който се държеше. Тя разговаряше с един от администраторите на летището.

— Съжалявам, мис Грейнър, но не можем да ви помогнем — тъкмо казваше той. — Всичките ни летци са заети.

— Но разберете! Моят пилот се разболя. Не е в състояние да лети, а аз трябва да се прибера у дома тази вечер. Трябва да направите нещо! Глори спря и се заслуша.

Служителят поклати глава, усмихвайки се извинително.

— Наистина съжалявам, но не е останал нито един. Бих искал да ви помогна. Мога да уредя нещо за вас най-рано утре сутринта, ако това ви устройва.

— Не мога да чакам до сутринта. Не познавате ли някой, който би могъл да излети? Който и да е…

— Страхувам се, че не. Защо не вземете пътническия самолет, мис Грейнър? Вашият човек би могъл да докара машината ви, когато оздравее.

Момичето се поколеба, сетне вдигна рамене.

— Уф! Е, добре! Предполагам, че ще е по-разумно да постъпя така.

То се обърна и едва не се сблъска с Глори.

— Извинете! — рече и направи крачка встрани.

— Нямаше как да не чуя онова, за което говорехте — отвърна Глори. — Може би ще бъда в състояние да ви помогна.

Девойката се спря и я изгледа. „Красива е — помисли си Глори със завист. — Млада, с хубава кожа, жизнена и с големи сиви очи.“

— Да ми помогнете ли? Не вярвам да можете. Трябва ми пилот.

— Моят… моят съпруг е пилот — рече тя. — В момента е в бюфета. Вероятно…

Очите на момичето грейнаха.

— Това би било прекалено хубаво, за да бъде истина! — възкликна то. — Но аз отивам в Маями. Той надали би искал да се озове там.

— За нас е без значение къде ще ходим. Ние… ние сме тръгнали на почивка. Сега пристигаме от Лос Анжелос и тъкмо си говорехме, че не знаем коя ще бъде следващата ни спирка. — Глори бърбореше, импровизирайки припряно. — Искате ли да дойдете и да се запознаете с него? Сигурна съм, че ще се съгласи да ви услужи.

— Мисля, че е чудесно от ваша страна — каза момичето. — Надявам се, че има разрешително?

— О, да! Той беше доскоро капитан на самолет в Калифорнийската въздушно-транспортна корпорация.

— Великолепно! Аз съм Джоан Грейнър. Не знам как да ви се отблагодаря, госпожо…

— Грифин. Казвам се Глори Грифин. Името на съпруга ми е Хари Грифин.

— Добре. Да вървим да поговорим с него.