Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

Двете минаха през чакалнята и влязоха в бюфета. Хари се втрещи насреща им, докато се приближаваха към него. Той бързо пусна револвера в джоба на дрехата си и се изправи, когато Глори мина пред Джоан Грейнър.

— Хари, това е мис Грейнър — представи я тя. — Има нужда от пилот, който да лети с нея до Маями. Казах й, че сме на почивка и без определена цел, така че ти би могъл да прелетиш дотам.

Хари погледна към русата девойка зад гърба на Глори, която го зяпаше с лека усмивка върху хубавите си устни. Очите им се срещнаха и той се почувства като при токов удар. В нея имаше нещо, което сякаш се изстреля и го улучи. Инстинктивно разбра, че й беше подействал точно толкова силно, колкото и тя на него.

„Каква прелест — помисли си. — Какво вълшебно създание!“

Той се усмихна и докато го наблюдаваше, Глори усети как сърцето й се сви. Отдавна не беше виждала тази усмивка. Беше същата като онази, която й беше отправил, когато се бяха срещнали за първи път във фоайето на нощния клуб преди седем месеца. Усмивка на ловец! Тя погледна бързо към Джоан, за да види реакцията й, но там нямаше нищо за гледане. Лицето й излъчваше любопитство и дружелюбие, нищо повече.

— Дали бих летял с вас ли? — попита Хари. — Да, разбира се. Ще се радвам. Но къде е „хвърчилото“? Чия собственост е?

— О, мое си е — отвърна Джоан. — В момента е на пистата. Пилотът ми се разболя. Имах малко работа тук и долетях вчера. Сега той не е в състояние да ме върне обратно, а аз непременно трябва да си бъда вкъщи тази вечер.

— Ами разрешението за излитане и задължителния инструктаж?

— Всичко е уредено. Имам и метеорологичната справка. Можем да излетим веднага. Вече ме чакат да освободя пистата.

Хари погледна към Глори, внезапно спомнил си, че някъде навън в здрача дебне Борг. Появяването на девойката го беше накарало да забрави за него, но сега се сепна.

— Къде точно е машината? — попита.

— Оттатък при хангарите. Разполагам с кола. Можем да отидем дотам с нея. Наистина ли ще ме закарате?

— Да. Пътуването ще ни достави удоволствие.

— Не знам как да ви благодаря. — Усмивката й беше най-вълнуващото нещо, което Хари беше виждал някога. — Може ли да се срещнем на южния изход на залата за пътници? Трябва само да се обадя на моя пилот и да го уведомя какво смятам да предприема.

— Разбира се. Ще ви чакаме там. Тя отново се усмихна и се отдалечи.

Глори наблюдаваше Хари, който зяпаше след русокосото момиче. Той се любуваше на полюшването на бедрата му, на неговите стройни рамене и на копринената коса. Докато го сподиряше с поглед, усети някакво стягане в гърдите. „Какво невероятно създание!“ — отново си каза той.

— Хари…

Той се сепна, обърна се и хвърли поглед към Глори. Съвсем беше забравил за нея. За първи път болезнено осъзна колко бледа, измъчена и лишена от очарование изглеждаше тя и се намръщи насреща й.

— Имахме късмет — рече и се усмихна изкуствено. — Но как ще се доберем до самолета? Борг може да се е заложил точно отвън.

— Тя каза, че имала кола…

— Да, и точно като се качвам, ще получа куршум в тила. — Хари извади носна кърпа и изтри лицето си. Всичките му стари страхове се надигнаха като мощна вълна. — Слушай, Глори, тебе той не би те докоснал дори… Ще ме прикриваш ли? Ще вървя зад Джоан, а ти ще бъдеш плътно зад гърба ми. Ще го направиш ли?

Дори тези думи не разколебаха любовта й към него.

— Да, разбира се, Хари!

— Той едва ли би ти навредил по някакъв начин — рече й, усещайки как кръвта се качва в главата му от нейното безропотно подчинение. Съзнаваше, че постъпва като негодник, и му се щеше тя да има доблестта да му го каже в лицето. — Нали не се страхуваш? Няма да стреля, ако ти си на пътя му.

— Не ме е страх.

— Е, добре. Тогава да вървим.

Хари плъзна ръка в джоба на палтото си и пръстите му стиснаха дръжката на револвера. Тръгна първи. Глори го последва. Наложи се да изчакат няколко минути, преди да се появи Джоан.

— Всичко е наред — обяви тя. — Можем да вървим.

— Водете ни — рече Хари, отваряйки вратата. Той впери поглед в тъмната нощ. Очите му заопипваха сенките, които предизвикаха тръпки по тялото му.

Недалеч от входа имаше един голям „Линкълн“, зад чийто волан седеше шофьор. Джоан се затича към черната грамада и седна на задната седалка. Хари беше непосредствено зад нея, а Глори го следваше.

Намирайки се на не повече от четиридесет ярда в нощните сенки, Борг гледаше как „Линкълн“-ът потегля по посока на хангарите. Беше видял пристигането на Хари, беше наблюдавал как двамата с Глори влязоха в залата за пътници, но не беше направил опит да го убие. Можеше лесно да го очисти, но не беше напълно сигурен, че това е човекът, когото преследваше. Почти не беше за вярване, че този млад, симпатичен мъж бе същият онзи дебел, тромав Хари Грийн. Борг беше уверен, че ще го разпознае по някой жест, по походката, по начина, по който се държи или с помощта на някоя дреболия, годна да му послужи за указание, че човекът е Хари Грийн. Но не забеляза подобен знак и неохотно се отказа да стреля.