Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Да изчакаме — измърмори Уеливър, след като прецени с окото на познавач залозите. — Ние не искаме да играем с луди.

Вниманието на всички беше приковано от дебел, възрастен мъж с огромна купчина чипове пред него. Като се приближих, той се наведе напред и бутна част от тях на номер пет, черно. Няколко играча с малки залози последваха примера му. След това рулетката се завъртя, хвърлиха топчето и не след дълго то реши да спре на пет, черно.

Всички ахнаха. Крупието, тъмен мексиканец с лице на покерджия, прибра чиповете на губещите и бутна още чипове на дебелия. Намерих се зад една блондинка, която миришеше малко силно на „Шанел №5“. Пробих си малко път напред, докато стигнах до стола й. Вече имах поглед върху цялата маса. Силната светлина падаше върху купчинките чипове пред големите играчи. Това беше идеалното място за снимка. Бъкли ми беше казал, че всичко, което трябва да направя, е да застана с лице към масата и да натисна копчето в джоба си. Лещите бяха толкова бързи и филмът компенсираше до такава степен, че не можеше да стане грешка. Видях, че Уеливър се е отдалечил от мен в търсене на място. Заех позиция и приготвих пръста си върху копчето. Успокоих дишането си, както Бъкли ми каза, и натиснах. Смътно дочух леко изщракване и разбрах, че апаратът е задействал.

После се случиха някои неща.

Така и не разбрах дали типовете, които наблюдаваха играчите и следяха залозите, ме видяха, или напрежението на лицето ми ме издаде, а може и крупието да зърна миниатюрната леща в ревера ми. Няма значение — важното е, че изведнъж почувствах две твърди тела да се допират до моето. Ръце като стоманени клещи ме хванаха за китките. От двете ми страни имаше по един мъж. Сърцето ми заигра рокендрол и аз бързо погледнах надясно и наляво. Тези двамата не бяха горили. Те бяха професионалисти. И двамата с възслаби лица, като близнаци, с еднакво професионален, студен израз. Единият беше малко по-висок от другия, единият — светъл, а другият — тъмен. И двамата бяха с изпити лица, безизразни погледи. И на двамата устните почти не се забелязваха. Имаха правоъгълни челюсти. Изглеждаха твърди, жестоки и безмилостни. Приличаха на убийци.

— О’кей, приятел — каза светлият меко — без излишни проблеми. Шефът иска да говори с теб.

Те леко ме измъкнаха от тълпата, като професионалисти. И двете ми ръце бяха като парализирани в хватките им. Предполагам, че можех да започна да ритам и да крещя, но просто не ми хрумна.

Уеливър, който току-що си беше намерил място на масата, ме погледна. На лицето му се изписа изненада. Усмихна ми се пиянски и смотолеви нещо, че щял да ме види после. Докато тези двамата ме изкарваха от тълпата, дълбоко в себе си получих неприятното усещане, че ще бъда късметлия, ако изобщо видя някого после. Светлият каза:

— Спокойно, приятел, развържи си краката. Можем да бъдем и по-груби.

Освободиха ми китките, но като добре обучени овчарски кучета ме накараха да се движа напред, като ме побутваха леко с рамена. Никой в претъпканата стая не ми обърна внимание. Предполагам, че можех да започна да раздавам крошета и да викам за помощ, но бях уверен, че ще получа нещо друго, освен удар зад ухото, докато русият или тъмният обясняват на тълпата, че съм просто един досаден пияница. Така че вървях с тях до една врата, която тъмният отвори. Вкараха ме вътре така, сякаш бях инвалид милионер, на когото остават още четири дни живот и не си е платил сметката при доктора.

Минахме през къс коридор до друга врата. Светлият почука, а тъмният дишаше нежно във врата ми. Чу се глас:

— Влезте.

Светлият натисна дръжката на вратата и я отвори. Тъмният ме побутна в нещо между офис и хол. Имаше бюро до голям прозорец, скрито от огненочервени пердета. Зад бюрото — канцеларски стол, а отдясно — железен шкаф. Останалата част от стаята беше пълна с шезлонги, радио, малък бар и диван, покрит с испански шал. Зад бюрото, на стола седеше дебел, едър мъж със смокинг. Беше червенокос, леко побелял. Месестото му лице беше надянало едно от онези изражения, които не говорят нищо. Малките му леденосиви очи бяха неподвижни и леко унесени, сякаш мислеше за нещо много важно и ние с влизането си бяхме го прекъснали. Предположих, че е около петдесет и пет — шейсет годишен, все още в добра форма, въпреки тлъстините. Ръцете му, покрити с лунички и фини червени косми, лежаха отпуснати върху снежнобялата попивателна на бюрото. Тъмният се приближи до бюрото, а колегата му затвори вратата. Може и да съм сгрешил, но бях почти сигурен, че чух как превъртя ключа. Вече се бях притеснил. Ако намереха фотоапарата, щях да загазя. Мъжът зад бюрото ме погледна, после изгледа въпросително тъмния и повдигна вежди.