Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Люсил!

Тогава чух нещо. Някой внимателно отваряше врата, може би вратата на спалнята. Повдигнах глава и се ослушах. Чу се леко проскърцване и разбрах, че това е вратата на спалнята. Още преди седмици мислех да смажа пантите, но ме домързя.

— Ти ли си, Люсил?

Чух как някой излиза в коридора — бавни, тежки стъпки — и изведнъж се изплаших както никога в живота си. Това не беше Люсил. Бавните, прокрадващи се стъпки, които чувах, бяха прекалено тежки, за да са на жена. По коридора вървеше мъж. Мъж, който идваше от спалнята ми, където бях оставил Люсил, вързана и безпомощна на леглото.

— Кой там? — попитах с изтънял глас и разтуптяно сърце.

Бавните, тежки стъпки изминаха коридора и спряха пред вратата на хола. Последва тишина. Лежах и се ослушвах. Лицето ми беше обляно в пот. От другата страна на вратата долових спокойно, леко дишане.

— Влез вътре, проклет да си! — извиках аз с опънати нерви. — Какво се спотайваш там навън?! Влез вътре и се покажи!

Вратата започна бавно да се отваря.

Мъжът отвън искаше да ме изплаши и успя. Бях почти готов да скоча до тавана, когато вратата се отвори докрай. Човекът, който там беше масивен и висок. Беше облечен с тъмносиньо спортно сако, сиви фланелени панталони и кафяви кожени обувки. Стоеше там с ръце в джобовете. Палците му стърчаха отвън и сочеха към мен. Лежах и го гледах, без да вярвам на очите си. Сърцето ми се смрази.

Човекът на вратата беше Роджър Ейткън.

С тежка, преднамерено бавна стъпка и с изражение, от което дъхът ми секна, Ейткън влезе в стаята. Веднага забелязах, че не куца и че ходи както винаги, и все пак преди няколко дни беше паднал на стълбите на Плаза Грийн и се беше счупил крака. Ситуацията придоби оттенък на кошмар. Това беше Ейткън и все пак не беше той. Опънатото лице с блестящи очи ме накара да помисля, че това беше друг човек в кожата на Ейткън, човек, който не познавах, който ме плашеше. Тогава добре познатият глас каза:

— Като че ли те уплаших, Скот.

Това беше Ейткън. Не можех да сбъркам усмивката и гласа.

— Да — гласът ми беше дрезгав и несигурен. — Да, наистина. Кракът ви вече е съвсем добре.

— Той не е бил зле — каза той, спря до мен и ме погледна отгоре с блеснали очи. — Инсценирах всичко това, за да се запознаеш с жена ми.

Устата ми беше така пресъхнала, че не можах да кажа нищо. Просто лежах и го гледах. Той отиде до един шезлонг и седна.

— Доста хубаво местенце, Скот. Малко самотно, но удобно. Да не ти е станало навик да задиряш чужди жени?

— Не продължи дълго и не съм я докосвал. Съжалявам. Бих ви обяснил по-добре, ако ръцете ми бяха свободни. Имам много за разказване.

Чудех се какво е станало с Люсил. Дали беше успяла да се измъкне? Дали беше още в къщата? Ако тя все още беше вързана на леглото, Ейткън го знаеше, защото беше дошъл от спалнята. Той извади златната си табакера и запали цигара.

— Мисля да те оставя както си. Поне засега.

Тогава ме порази една мисъл — луда мисъл, мисъл, която ме смрази и аз вдигнах глава, за да го изгледам. Това беше човекът, за когото Лу каза, че ще говори с мен. Този човек, когото познавах като Роджър Ейткън, беше известен на Лу и приятелите му като Арт Галгано — луда мисъл, но фактите сочеха към нея.

— Е, сега вече загря ли? Да, прав си. Аз съм Арт Галгано.

Лежах и го гледах, без да продумам. Той преметна крак върху крак.

— Едва ли си мислиш, че мога да си позволя моя начин на живот с това, което изкарвам от „Интернешънъл“ Преди три години имах шанса да купя „Литъл Тавърн“ и го направих. Това е богат град. Пълен е с богати дегенерати, които нямат какво друго да правят, освен да задирят чуждите жени и да пият уиски. Знаех, че това са хора, които биха играли на комар, ако имат възможност. Аз им дадох тази възможност. За три години рулетката в „Литъл Тавърн“ ме направи богат. Законът срещу комара е строг. Много хора са се опитвали да го прескочат, но са били залавяни. Аз бях по-щастлив. Хари О’Брайън отговаряше за пътищата, които водеха до „Литъл Тавърн“. Негово задължение беше да докладва за всяка подозрителна група хора, които приличат на комарджии. Той беше очите и ушите на шефа на полицията. Платих му, за да остане глух и ням, но знаех, че рано или късно ще стане лаком, и той стана. Печалбите от рулетката, вместо да идват при мен, започнаха да отиват при него. Той ме изстиска докрай. Като играч беше ненадминат. След шест-седем месеца открих, че правя по-малко пари, отколкото преди да купя „Литъл Тавърн“. Исканията му станаха толкова настоятелни, че бях принуден да използвам част от печалбите на „Интернешънъл“, за да го задоволя. Това трябваше да спре.