Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Гардеробиерката ме позна. Не си направи труд да ме посрещне. Усмихна се леко и погледна в друга посока. Един мъж без шапка не беше много по-интересен за нея от мъж без крака и ръце. Тръгнах към бара, но не влязох. Беше натъпкан здраво с почиващи, които се наливаха с алкохол, надвикваха се колкото могат и харчеха спечелените с труд пари, за да направят впечатление на блондинките, брюнетките и червенокосите, които бяха помъкнали със себе си.

Оскар Рос беше зад бара. И двамата мексиканци бяха там. Всички бяха доста заети. Рос се беше съсредоточил върху женската клиентела. Забелязах, че е направил удар с три жени, които пиеха коктейли с шампанско. Отстъпих леко назад. Не исках да ме вижда. Огледах бара с надеждата да открия приятелчето с рома и лимоновия сок от миналата вечер. Накрая го забелязах да се отдръпва от навалицата в единия край на бара и да тръгва към мен.

— Здрасти — казах аз, като ме доближи. — Помниш ли ме?

Беше леко пиян, но след като настрои погледа си, за да ме фокусира, с дружелюбната си усмивка ми показа, че ме е познал.

— Здрасти, приятел. Дошъл си да удавиш мъката, а?

— Дойдох да видя дали мога да спечеля малко пари — казах аз, докато вървяхме към фоайето. — Мислиш ли, че ще мога да се включа в играта горе?

— Защо не? Аз се качвам сега. Ела с мен.

— Помислих си, че може да има проблеми.

— Няма страшно. Тук ме знаят. Как ти беше името?

— Скот.

Той леко се олюля и се хвана за ръката ми.

— Също като Грейт Скот 2 2 Грейт Скот — Господи Боже! — бел.прев. ?

— Същото.

Той се засмя гръмко — беше тип, който бързо и лесно се развеселява.

— Чудесно. Хайде, Скот, дай да видим как ще загубиш парите си.

Заведе ме до една врата и я отвори. Последвах го в коридора. Стигнахме до автоматичен асансьор за четирима души. Стояхме един до друг, докато ни качи на втория етаж. Движението му едва се усещаше. През това време Уеливър ме облъхваше с ромови изпарения, с благата физиономия на епископ, благославящ паството си. Всичко ми се видя подозрително лесно. Миниатюрният фотоапарат, който ми даде Бъкли, беше закачен отзад на ревера ми. Обективът едва се подаваше през илика. Трябваше да имат зрението на Дейви Крокет 3 3 Дейви Крокет — американски национален герой — бел.прев. , за да го забележат. Напипах устройството в джоба си. Само една снимка, беше казал Бъкли. Няма да има възможност да се смени миниатюрният филм. Той ме беше помолил да не избързвам.

— Това се случва веднъж — беше казал той. — Да направим снимка на рулетката, ако изобщо я има. Направо ще взривим града.

Той изглежда пропускаше факта, че ако ме усетят, докато снимам, ще взривят мен, а не града. Асансьорът спря полека и вратите се отвориха с шушнещ звук.

Уеливър влезе в една стая, която изглеждаше тясна от двете горили, изпълнили я с мускулите си. Изглеждаха така, сякаш можеха да се справят с Джо Луис и Роки Марчиано, в разцвета на силите им, без дори да се изпотят. Те изгледаха Уеливър с тежък поглед и после се прехвърлиха на мен. Гледаха ме така, както масонско сборище би гледало циркаджия, вмъкнал се по средата на най-мистичния им ритуал. Уеливър вървеше енергично към двойната врата пред нас и аз внимавах да не изоставам. Опитах се да изглеждам безгрижен, като човек, излязъл на неделната си разходка.

Горилите бяха толкова шашнати, че ние почти стигнахме до двойната врата. Почти, но не съвсем. Единият от тях каза с глас, който можеше да разхлаби ръждива гайка от витлото на презокеански кораб:

— Ей, вие, къде мислите, че отивате?

Гласът му ни удари в тила и ни закова на място. Уеливър се обърна и се намръщи. Гласът го беше пораздрусал, но в края на краищата той беше член на клуба и не очакваше подобно отношение.

— На мен ли говориш? — попита той. Но в сравнение с гласа на горилата неговият прозвуча като безпомощно мяукане.

— Не, на него! — По-големият от двамата се приближи към мен. Почувствах се така, сякаш ме притиска булдозер. — Къде си тръгнал?

— Той е мой приятел — каза Уеливър с цялото си достойнство, а то не беше много. — Аз го вкарвам. Нещо против?

— Господин Клод видя ли го? — попита горилата.

— Разбира се — отговори Уеливър, хвана ме за ръката и ме бутна към двойната врата, като остави двете горили да гледат подозрително след нас.

Влязохме в голяма стая, пълна с мъже и жени, меко осветление и бръмчене на развълнувани гласове. В средата на стаята имаше рулетка. Около нея се беше събрала една компания от хайлайфа на Палм Сити. Уеливър беше казал, че залозите са високи. Трябваше само да погледна купчините чипове на масата, за да разбера, че не е преувеличил. Само за това хвърляне на масата бяха сложени около четиридесет — петдесет хиляди долара.