Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Тя бавно се извърна към мен и ме погледна. Лицето й беше бяло, а очите й излъчваха нескрита омраза. Тя вече не беше млада, свежа и красива. Изглеждаше състарена, победена, хваната натясно.

— Мислиш се за хитър, нали? — каза тя, като заекваше от омраза. — Да, добре, признавам си. Но ти ще ни дадеш парите! Не можеш да докажеш, че съм била с теб. Не можеш да докажеш, че аз съм карала. Имаме те сниман с колата. Нищо не можеш да направиш срещу това! Ако не платиш, ще изпратим снимката на полицията. Ако се опиташ да ме замесиш, ще отричам, а ти нямаш доказателства. Имам алиби. Имам хора, които ще кажат, че съм била с тях по време на убийството. Нямаш друг изход, освен да платиш и точно това ще направиш!

Стоях и гледах нейното твърдо и злобно малко лице, и изведнъж си спомних за кървавите петна на задното дясно колело. Полазиха ме студени тръпки по гърба.

Тези петна ме бяха озадачили, но сега разбрах какво са означавали. Това не е било произшествие. О’Брайън е бил убит, също като Долорес и Нътли.

— Вие двамата сте го убили, нали? Катастрофата беше инсценирана. Ударили сте го по главата и сте го прегазили със задното колело на кадилака. Били сте нервни и сте направили грешка. Убили сте го с грешното колело. Трябваше да го прегазиш с лявото колело, а не с дясното, Люсил. Такива грешки вкарват убийците в газовата камера.

Тя започна да отстъпва назад. Лицето й изведнъж посивя.

— Аз не съм го убила!

— Вие двамата с Рос сте го убили. Искахте да ударите два заека с един куршум, нали? Целта ви е била да се отървете от О’Брайън и да вземете трийсет хиляди долара от мен.

— Не е вярно — каза тя дрезгаво. — Не можеш да докажеш нищо! Аз не съм го убила! Ако не ми дадеш парите…

— Няма да ги получиш — отвърнах аз, отидох до френския прозорец, развързах шнура на пердетата и го издърпах. — Очаква ме труден следобед. Искам да открия защо се е наложило да убиете О’Брайън. Не искам да ми пречиш. Ще те завържа, Люсил, и ще те задържа тук, докато открия каквото ми е нужно.

Тя се ококори и започна да отстъпва.

— Не смей да ме докосваш! Няма да ме задържиш тук!

— Или ще се подчиниш доброволно, или ще те заболи — казах аз и тръгнах към нея. — Не се заблуждавай, че боричкането преди малко означаваше нещо. Този път, ако играта загрубее, няма да те пожаля.

Тя се врътна и се втурна към отворения френски прозорец, но закъсня. Пресегнах се, сграбчих я за ръката и я извих. Бях надживял условностите. Тя се опита да ме одраска по лицето, но аз отблъснах ръцете й и я ударих в челюстта. Тя подбели очи и се отпусна в ръцете ми.

После бързо завързах китките й зад гърба, а след това и глезените. Вдигнах я и я занесох в спалнята на леглото.

Отидох при гардероба, сложих си вратовръзка и сако, и си смених обувките. Тъкмо свърших, когато тя се размърда. От кухнята взех едно въже за простиране, върнах се в спалнята и я завързах здраво за леглото. След малко отвори очи и ме погледна.

— Извинявай, но си го изпроси — казах аз. — Съжалявам, че се налага да те оставя така, но няма друг начин. Може да почакаш дълго. Ще се върна колкото може по-бързо. Ако лежиш спокойно, няма страшно.

— Пусни ме — изкрещя тя, опитвайки се да освободи ръцете си. — Ще те накарам да платиш за това! Развържи ме!

Наблюдавах я известно време, за да се уверя, че не може, да се освободи, и доволен тръгнах към вратата.

— Не ме оставяй — извика тя, като се мяташе бясно. — Върни се!

— Спокойно. Ще се опитам да не се бавя.

Излязох и затворих вратата на спалнята.

В антрето я чух да вика след мен.

— Чес! Не ме оставяй! Моля те, не ме оставяй!

Пренебрегнах виковете й, заключих къщата и затичах надолу по пътеката към буика.

Щом стигнах до града, купих няколко неделни вестника и бързо прегледах заглавията, докато се връщах към буика. Очаквах да прочета за убийствата на Долорес и Ед Нътли още на първа страница с големи букви, но доколкото можах да видя, нямаше нищо за тях.

Качих се в колата и тъй като бях в зона, забранена за паркиране, тръгнах бързо към бара на Слим, където щях да прегледам спокойно вестниците, да изям един сандвич и да изпия една бира, преди да реша как да действам.

Барът беше почти празен, но в едно от сепаретата седеше Джо Фелоуз с един непознат. И двамата пиеха бира и ядяха хамбургери. Джо ме зърна, преди да успея да изчезна от полезрението му.

— Хей, Чес, ела насам.

Не можех да направя друго, освен да му махна и да му кажа, че ще дойда. Поръчах си сандвич и бира, и ги занесох в сепарето на Джо.