Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Бъкли ме погледна и поклати глава.

— Това са само приказки. Комарът не върви в този град. Няколко хитреци се пробваха, но шефът на полицията ти закри с шум и трясък, преди да са успели да завъртят топчето. „Литъл Тавърн“ работи от три години. Ако имаше рулетка, щяхме да чуем за това.

— Така ли? Сигурен ли сте? Бях там снощи и един тип ми каза, че имат рулетка на горния етаж.

Бъкли поглади дебелия си нос. Очите му показаха интерес.

— Чакай малко — каза той, без да откъсва поглед от мен. — Там беше секторът на О’Брайън. Той може да ги е прикривал. Виж, това може да е нещо! Може би оттам е получавал пари! Често ли ходиш там?

— От време на време.

— А би ли могъл да провериш със сигурност дали имат рулетка на горния етаж? — попита Бъкли и седна по-напред.

— Хей — намеси се Джо — ти нямаш ли смелост? Защо Чес трябва да ти върши черната работа?

Бъкли махна с ръце нетърпеливо.

— Моят шанс да открия дали имат рулетка е толкова голям, колкото и на едно ченге. Той посещава заведението. Ако желае, защо да не ми помогне?

Докато спореха, аз бързо размислих.

— Ако мога, ще го направя вместо вас. Ще отида там днес следобед и ако имам късмет, ще ви се обадя.

Джо ме изгледа така, сякаш съм полудял, а Бъкли се протегна и ме потупа по ръката.

— Това се казва мъж. Уверявам те, че „Инкуайърър“ няма да те забрави. Следващия път, когато твои хора дойдат за публикуване на реклама, ще се погрижа лично да получат това място във вестника, което желаят. — Той извади визитна картичка от портфейла си и ми я подаде. — Ако ме няма, търси Джак Хемингс. Той ще те оправи. Ако там наистина има рулетка, ще стане страшно. Слушай, защо не дойдеш в кабинета ми? Ще ти дам един фотоапарат. Ако успееш да фотографираш рулетката, няма накъде да мърдат.

— Едва ли ще понесат това — казах аз.

Той ми намигна.

— Почакай, докато видиш фотоапарата. Може да ти влезе в илика. Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш едно копче, скрито в джоба ти. Направи снимка на масата, Скот, и практически вестникът става твой.

— Точно това очаквам.

Той ме потупа по ръката.

— Гарантирам. Хайде да се махаме оттук, по дяволите. Да отидем да поговорим с моя шеф.

Като станах, Джо ме сграбчи за ръката.

— Чакай малко, Чес. Може да загазиш. Искаш ли да идем и двамата? Харесва ли ти тази идея?

— Не, Джо. Ще се набием на очи. Успокой се. Няма да загазя. Ще се оправя.

— Ще се оправи — каза Бъкли — няма страшно. Басирам се, че в заведението няма рулетка, но ако има — оха! Как само ще изненадаме полицаите!

— Няма значение — упорстваше Джо — искам да дойда с теб. Двама може да сме много, но ако закъсаш, ще ти бъде добре дошло.

— Не, Джо. Шансовете да се кача на втория етаж са минимални. Ако сме двама, ще направим впечатление. Освен това рулетката може да не работи след обяд.

Джо тръгна с мен. Лицето му беше решително.

— Идвам с теб, Чес. Дори да се наложи да чакам отвън.

Ако исках да направя нещо, знаех, че трябва да бъда сам.

— Не те искам, Джо. Ще съчетая работата с удоволствието, а ти ще ми пречиш.

— Хайде, върви да се давиш, Джо — каза Бъкли — ние двамата имаме работа. Върви да поплуваш в морето.

Той тупна Джо по рамото, после ме хвана за ръката и ме избута навън. Докато пътувахме към офиса на „Инкуайърър“, аз попитах:

— В полицията имат ли някаква представа кой е убил Долорес Лейн?

— Не знаят името му, но вече им е паднал в ръцете. Имат негово описание и отпечатъци от пръстите му. Предполагам, че или е луд, или е пълен аматьор. Оставил е отпечатъци навсякъде. Видяли са го да излиза от апартамента на Лейн и от хотел „Вашингтон“. Намериха негови отпечатъци в стаята на жената и в стаята на Нътли. Казват, че бил едър, тъмен, на твоите години, хубав. Лейтенант Уест мисли, че е въпрос на часове да го хванат.

Стомахът ми се сви.

— Така ли? — казах аз и погледнах през прозореца на колата с разтуптяно сърце.

— Аха. Разкарват с кола из града момичето, което го е видяло, с надеждата, че ще го види на улицата. Може и да го види. Тогава остава само да му вземат отпечатъците и ще шмръкне цианида, преди да се е опомнил.

Пристигнах в „Литъл Тавърн“ минута-две след два часа. Паркингът беше претъпкан с коли и видях зор, докато намеря място. Беше един от тези горещи, задушни следобеди в Палм Сити, когато човек жадува за лек ветрец, а прахът влиза йод ризата и дразни кожата, нервите се опъват от нищо и хората стават избухливи.

На голямата тераса, натъпкана с маси, мъже и жени с весели празнични дрехи проправяха пътя си през сложното меню. Качих се по стълбите. Никой не ми обърна внимание, освен портиерът, който далеч не беше толкова наперен на слънчева светлина, колкото на лунна. Той докосна шапката си, като ме позна и завъртя вратата така, сякаш беше от порцелан.