Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Мислех, че играеш голф — Каза Джо. — Сядай. Запознай се с Джим Бъкли. Той е звездата в „Инкуайърър“.

— Само дето в „Инкуайърър“ не знаят за това — каза Бъкли и се засмя.

Той беше нисък, дебел, на средна възраст, с чифт изпитателни, леденосини очи. Веднага ги заби в драскотините на врата ми.

— Охо! — учуди, се той. — Скъпо е продала честта си.

И Джо ме беше зяпнал.

— Не се заблуждавайте — отвърнах аз. — Загубена история. Един тип дразнеше едно момиче и аз като последен глупак се намесих. Оказа се, че на нея й харесвало да я дразнят. Чудо е, че успях да си спася живота.

И двамата се засмяха, но Джо ме погледна учуден и озадачен.

— Какво правиш тук в неделя? — попитах аз, за да сменя темата.

— Бяхме се уговорили с този гад да прекараме деня на плажа — каза той и посочи с палец Бъкли, а сега ми казва, че трябвало да работи. Така че хапваме заедно и аз ще отида на плажа сам, освен ако ти не си свободен и не дойдеш да ми правиш компания.

— Бих искал, Джо, но съм вързан.

— Докато и тя е вързана, няма да бъдеш сам — каза Бъкли и гръмко се изсмя.

Сетих се за Люсил. Той неволно отгатна истината.

— Онова там „Инкуайърър“ ли е? — продължи той, като погледна вестника, който бях оставил на стола.

— Да. Искате ли го?

— Не можах да видя какво са направили с материала, който им подадох снощи.

Посегна, взе вестника, отвори го се един жест и погледна първата страница. Изръмжа, разгърна няколко страници и спря. Накрая го сгъна и ми го върна.

— Три хиляди думи, изписани с кръв и уиски, а онзи безобразник е пуснал само двеста. Чудя се защо продължавам да работя за този парцал.

Джо каза:

— Джим разследва случая с убития полицай.

Отхапах от сандвича.

— Така ли? Нямах време да прочета вестника тази сутрин. Нещо ново?

Бъкли отпи една дълга глътка, облегна се назад и запали цигара.

— Ново ли? Слушай, приятел, това ще бъде една от най-големите сензации на годината. Ще бъде нещо, което може да преобърне всички красавци отгоре.

Защо не съкратиш рекламата? Хайде, изплюй камъчето — каза Джо — Ако е чак толкова сензационно, защо няма нищо в заглавията?

— Защото не сме готови още. Почакай до утре. Смятаме утре да взривим бомбата, ако сме късметлии.

— Каква бомба? За какво говориш?

— Ще ти кажа. Ако О’Брайън не беше убит, може би никой нямаше да го разкрие години наред. Всичките глупости, които Съливан изприказва за това колко свестен бил О’Брайън, звучаха добре до момента, в който започнахме да го проучваме. Тогава дяволската работа изскочи на повърхността. Знаете ли какво? О’Брайън е имал сметка в банката със сто двайсет и пет хиляди долара и къща на Палм Кресънт, на която би завидяла дори някоя филмова звезда. Когато някое ченге живее така, има само едно обяснение — корупция. Имаше двама души, които вероятно са знаели каква е далаверата. Жената, за която е бил сгоден — певица в нощен клуб и нейният менажер, един тип на име Нътли. Знаете ли какво им се случи снощи?

Джо го беше зяпнал с ококорени очи.

— Какво им се случи?

— И двамата бяха убити. Нътли беше намерен в хотел „Вашингтон“, прострелян в сърцето, а портиерът — с разбита глава. Убиецът е влязъл, убедил го е да му каже в коя стая е Нътли и след това го е убил. Тогава се е качил по стълбите и е застрелял Нътли. Момичето е убил, когато е излизало от апартамента си.

— Това не го пише във вестника — възмути се Джо.

— Пише го, но на десет реда. Само гледай, утре ще излезе на първа страница. Сега работим върху случая. Опитваме се да разкрием далаверата на О’Брайън. Шефът на полицията смята, че е бил изнудвач.

— Ами типът, който го прегази? — попитах аз. — Още ли не са го намерили?

Бъкли сви рамене.

— В полицията е съобщено за двайсет и три ударени коли. Проверяват алибито на всеки един от шофьорите. Очакват да открият убиеца сред някой от тях. Предполагам, че като го открият, ще трябва да му дадат медал. Ако О’Брайън не беше убит, това никога нямаше да изплува на повърхността.

— Момичето, което беше убито снощи, не пееше ли в „Литъл Тавърн“? — попитах аз небрежно.

— Същото маце. Пет пари не струваше като певица.

Тогава ме осени вдъхновението.

— Кой стои зад „Литъл Тавърн“?

Бъкли повдигна рамене.

— Опитвал съм да разбера това, докато скучая. Регистрацията е на името на Арт Галгано, но изглежда никой не знае кой е той. Не мисля, че живее в града. Джак Клод е управител. Защо питаш?

— Снощи чух, че там има рулетка и залозите са високи.