Джеймс Чейс - Удряй и бягай

Изплувах от тъмнината и почувствах горещото слънце върху лицето си и ослепителна светлина през клепачите си. Усещах и някакво движение. След няколко секунди разбрах, че съм в кола и ме карат нанякъде с висока скорост. Искаше ми се да изпъшкам, защото тилът ми пулсираше, а болката пълзеше от врата към очите ми, като бръмбар с нажежени крила. Но се въздържах. Останах отпуснат и се търкулнах от друсането на колата, докато се почувствах достатъчно добре, за да отворя очи и да се огледам бързо наоколо.

Бях на задната седалка на наетия от мен буик. До мен седеше някакъв мъж. Познах го по стоманено сивия панталон — това беше тъмният главорез, който ме приспа. Зад кормилото седеше русият. Беше си сложил светлосива широкопола шапка и я беше накривил самодоволно над носа си. С притворени очи погледнах през прозореца, за да видя къде сме. Минавахме през една от тези улици в Палм Сити, които в неделя са празни като дупка в стената. Мълчах и се чудех къде отиваме. Не ми се наложи да чакам дълго.

След пет минути видях, че Палм Сити остава зад нас и тръгнахме по магистралата, която водеше до отклонението към моята къща. Реших, че ще ме захвърлят там. Върху коленете и ръцете ми бяха хвърлили леко одеяло. Китките ми бяха кръстосани и завързани с нещо като лепенка. Бяха омотани толкова стегнато, че чувствах как кръвта пулсира във вените ми и въпреки че се опитах лекичко да ги разхлабя, останаха така, сякаш бяха стиснати в менгеме.

— Завий вдясно на кръстовището, Лу — каза неочаквано тъмният. Бърлогата му е триста метра по-надолу, вдясно. Приятно усамотено кътче, а аз самият не бих имал нищо против да живея там.

Лу, светлият, механично се изсмя.

— Защо не го помолиш да ти го завещае? — попита той. — На него вече няма да му трябва.

— По дяволите! Не искам да стигаме до крайности.

Изведнъж останах без дъх, но нямах време да се чудя какво искаха да кажат, защото колата изведнъж намали и спря.

— Тук е — каза тъмният.

— О’кей, дай да го изкараме.

Останах отпуснат, със затворени очи. Сърцето ми щеше да изскочи. Усетих, че тъмният слиза от колата. След това отвориха дясната врата, хванаха ме и ме издърпаха навън. Аз се изхлузих на земята и Лу каза:

— Не си го ударил прекалено силно, нали, Ник? Трябваше да се е опомнил досега.

— Ударът беше точен. След няколко минути ще се ококори.

Издърпаха ме нагоре по пътеката и ме захвърлиха на стъпалото пред вратата.

— У теб ли са ключовете? — попита Ник.

— Аха. Ето този е.

Чух как езикът на бравата щракна. Издърпаха ме през антрето в хола и ме метнаха на канапето.

— Сигурен ли си, че е добре? — попита Лу.

Една ръка се плъзна по врата ми и опитни пръсти провериха пулса.

— Добре е. Ще се съвземе след още пет минути.

— Крайно време е. — В гласа на Лу се долови тревога. — Галгано ще побеснее, ако тоя нещастник хвърли топа, преди да е разговарял с него.

— Успокой се, умнико. Добре е. Щом аз съм свършил работата, всичко е точно. След пет минути ще танцува кан-кан.

Аз тихо изпъшках и се раздвижих.

— Виждащ ли? Вече се съвзема. Дай въжето.

Усетих, че ме завързват през гърдите за канапето. Като отворих очи, видях как Лу затяга въжето около краката ми.

Изгледа ме с безизразно лице и се дръпна назад.

— Готово — каза Ник нетърпеливо. — Да излизаме оттук. Забрави ли, че трябва да вървим пеш?

Лу изпсува.

— Защо оня боклук Клод не изпрати кола?

— Помоли го — отвърна Ник. Той дойде при мен и огледа критично въжетата. После провери лепенките около китките ми. Изръмжа, отстъпи назад и една стегната, нищо незначеща усмивка се появи на тънките му устни.

— Довиждане, мухльо.

Преминаха през хола и антрето, и оставиха вратата на хола полуотворена. Чух ги как затварят външната врата. След малко в къщата се възцари тишина, в която тиктакането на часовника над камината звучеше неестествено силно. Напразно се напъвах, за да разхлабя китките си, но открих, че е невъзможно да се освободя и се отпуснах, леко задъхан от усилието. Тогава си спомних за Люсил, която бях оставил завързана за леглото. Може би беше успяла да се измъкне.

— Люсил! — извиках. — Люсил, чуваш ли ме?

Ослушах се, но не се чуваше нищо друго, освен тиктакането на часовника и лекото пошляпване на едно перде на отворения прозорец.

— Люсил! — изкрещях повторно. — Добре ли си?

Отново тишина. Студена пот изби по лицето ми. Дали не се беше случило нещо с нея? Или се беше освободила и си беше тръгнала?