Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Кой беше? — попита тя с притаен дъх.

— Не знам — отговорих аз, връщайки се към фотьойла. Седнах. — Но мога да се опитам да позная. Мисля, че беше същият мъж, който ти се е обаждал тази сутрин.

Казах й какво точно чух. Тя покри лицето си с ръце. Аз самият също се чувствах доста зле. Това беше шок и се загледах през прозореца, опитвайки се да удържа треперенето на ръцете си. Тя каза:

— О, Чес! Какво ще правим?

— Не знам. Това усложнява нещата.

— Виждаш ли, бях права? Той ще ни изнудва.

— Не е споменал нищо за изнудване и докато не го направи, няма смисъл да допускаме, че ще ни изнудва.

— Разбира се, че ще ни изнудва! Той има банския, знае, че сме били заедно на плажа, знае, че аз съм виновна за смъртта на полицая! Разбира се, че ще ни изнудва!

— Сега, чакай малко! Не знаем дали банският е у него и дали знае, че си убила О’Брайън. Сигурно е само, че ни е видял на плажа.

— Разбира се, че е взел банския и е видял повредената кола!

— Не знаем това със сигурност, Люсил! — казах аз рязко. — Ако тези две телефонни обаждания подготвят почвата за изнудване, може би той ни заплашва да каже на мъжа ти, че ни е видял на плажа заедно. Може да не знае нищо за катастрофата.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Какво значение има? Дори и да не знае за катастрофата, ние пак ще трябва да му платим, ако ти не искаш да си загубиш работата, а аз не искам да загубя Роджър.

— Не бъди толкова сигурна — казах аз и я изгледах. — Можем да отидем до полицията. Те знаят как да се справят с изнудвачи и ще ни отърват.

— Как можеш да говориш така? — попита тя ядосано. — Той е видял колата.

— Не знаем това. Може и да не я е забелязал в тъмнината. Може да е претърсил вътре, да е взел банския и да не е забелязал удареното.

— Говориш, за да не скучаеш! Сигурна съм, че знае за катастрофата!

— Тогава защо нищо не каза за нея? Това би било много по-мощен довод за изнудване.

Тя се отпусна назад, изтощена. Ръцете й лежаха в скута.

— Нека бъде твоето. Знам, че грешиш, но нека бъде твоето. Какво смяташ да правиш?

— Нищо по отношение на него в момента. Признавам, че усложнява нещата, но не е основната опасност. Тя идва от полицията. Дори ако този приятел знае за катастрофата и се опита да ни изнуди, може би ще сме в състояние да се откупим, което не може да се каже за полицията. Те са истинската опасност.

— Ти каза, че ще поемеш вината. Истинската опасност за мен е този човек, не полицията.

— Обещах да не те замесвам, но не мога да го гарантирам — казах аз тихо. — Била си достатъчно невнимателна, за да оставиш банския в колата, ако някой го е занесъл на полицията, не мога да те измъкна. Всичко, което мога да направя, е да се закълна, че аз съм карал, но и така ти ставаш съучастник в убийство.

Тя ме изгледа ядосано.

— Сигурна съм, че този човек е взел банския! Убедена съм! Знам, че ще ни изнудва. Интересува ме само ти ще му платиш ли или ще се наложи да ходя при Роджър?

— Заплашваш ли ме, Люсил? — попитах тихо. — Това също ми прилича на изнудване.

Тя заудря коленете си с юмруци и изплака:

— Пет пари не давам на какво ти прилича! Искам да знам какво смяташ да правиш, когато разбереш какво иска.

— Ще чакам, докато разбера какво иска.

Тя се отпусна назад и ме изпепели с поглед.

— Ти като че ли се опитваш да се измъкнеш от обещанието си. Започваш да съжаляваш, че го направи. Да, но няма да стане!

— Мислила ли си някога за друг човек, освен за себе си? Откак започна тази история, за теб аз изобщо не съществувам — казах аз, без да се опитвам да прикрия отвращението в гласа си. — Единственото, което се върти в главата ти, е как да се изплъзнеш ти самата.

Лицето й застина и тя се втренчи в мен.

— Заради теб не бих останала в тази каша — каза тя със студен, равен глас. — Защо трябва да мисля за теб? — тя отмести погледа си и добави: — Ти беше виновен. Ти беше виновен за всичко.

Обуздах гнева си.

— Защо си така сигурна, Люсил? Нима си толкова невинна! Ти знаеше, че не е редно да ме убеждаваш да те уча да караш. Но настояваше. Твоя беше идеята да отидем на онзи пуст плаж. Поведението ти можеше да накара всеки мъж да реши, че си лесна плячка и аз точно това си помислих.

Тя почервеня.

— Как смееш да ми говориш такива неща! — избухна тя.

— Хайде, остави — казах аз нетърпеливо. — Караниците няма да помогнат. Обещах да те измъкна и ако е възможно, ще го направя.

Тя се наведе напред. Лицето й беше бледо и напрегнато.

— По-добре да го направиш! Не възнамерявам да губя Роджър, нито пък да влизам в затвора, само защото ти се държа като животно!