Джеймс Чейс - Удряй и бягай

— Правиш заключения…

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Колкото до това, ще видим — бавно завъртя глава и ме прикова с поглед. — Би ли платил на изнудвач, Чес?

— Така доникъде не се стига — казах аз, като се опитах да наподобя спокойния й тон, но с доста дрезгав глас. — Веднъж започнеш ли да плащаш на изнудвачи, няма отърване.

— Просто исках да знам — тя се загледа в ръцете си, обърна ги и се втренчи в кървавочервените си нокти. — Мисля, че трябва да говоря с Роджър.

— Той нищо не може да направи — казах аз остро.

Тя продължи да изучава ръцете си.

— Ти не го познаваш толкова добре, колкото аз. Той много държи на положението си и на мнението на другите за него. Ако му кажа точно какво се е случило и че си бил готов да поемеш цялата вина, мисля, че би платил.

Седях и я наблюдавах в ледено мълчание.

— Той има много пари — продължи тя след това. — Той може да се оправя с много тежки сделки. Не мисля, че ще му струва много. Мисля, че би платил.

— Но ще поиска развод — казах аз.

— Предпочитам развода пред затвора.

Извадих пакета „Кемъл“, запалих една и забелязах, че ръката ми е по-спокойна, отколкото очаквах.

— Но ние все още не сме сигурни, че ще ни изнудват.

Тя повдигна косата от раменете си с нервен жест, който започна да ми става познат.

— Да не мислиш, че този човек е взел банския ми за спомен? — попита тя прекалено вежливо.

— Няма нужда да ставаш саркастична. Опитвам се да помогна.

— Поне би могъл да бъдеш реалист.

— В момента не може да се говори за изнудване — казах аз с неестествено висок глас. — Казах, че ще те измъкна от това и ще го направя.

Тя ме погледна замислено.

— Това означава ли, че ще плащаш на този човек, за да мълчи?

— На кой човек?

— На този, който ми е взел банския.

— Но той е просто плод на въображението ти. Дори не знаем дали съществува.

— Мислиш ли, че банският ми е изчезнал по своя собствена инициатива?

— Възможно е да си го забравила на плажа.

— Не съм! — изкрещя тя и очите и хвърлиха искри. — Оставих го в колата и някой го е взел!

— Добре, няма нужда да се вълнуваш заради това. Може да е бил случаен крадец.

Тя ме фиксира.

— Чес, ще се закълнеш ли, че не си го взел ти?

— О, за Бога, не започвай пак!

— Ще се закълнеш ли, че не си го взел?

— Разбира се, че не съм го взел.

Отвърнах на погледа й ядосано. Ръката й се отпусна до облегалката на стола и тя затвори очи.

— Помислих, че ти се обади тази сутрин по телефона. Помислих, че се опитваш да ме изплашиш. Гласът приличаше на твоя.

Аз замръзнах.

— Какво искаш да кажеш? Кой ти се е обадил?

— Тази сутрин към девет телефонът иззвъня. Аз го вдигнах. Един мъж попита дали разговаря с г-жа Люсил Ейткън. Стори ми се, че си ти. Отговорих утвърдително, а той каза: „Надявам се, че ви хареса плуването снощи“ и затвори.

Аз загасих цигарата и изведнъж ми стана студено.

— Защо не ми каза това отначало?

— Помислих, че си ти. Затова толкова много държах да дойда с теб и да си взема банския.

— Не съм бил аз.

Тя отвори очи и погледна към тавана.

— Затова казах, че сигурно ще ни изнудват.

— Но на плажа нямаше никой. Не може да са ни видели.

— Който и да беше, знаеше, че съм ходила да плувам.

— И мислиш, че този човек е взел банския?

— Да.

Изправих се бавно и отидох до барчето.

— Ще пийнеш ли?

— Ами, добре.

— Уиски или джин?

— О, уиски.

Сипах две твърди напитки в чашите и пуснах кубчета лед. Тъкмо ги взех, за да ги пренеса през стаята, когато телефонът иззвъня. Мускулите ми се стегнаха. Бавно оставих чашите. Люсил се беше наострила на стола, с ръце на коленете. Спогледахме се, докато звънът прорязваше тишината в стаята.

— Няма ли да го вдигнеш? — каза тя с дрезгав шепот.

Бавно пресякох стаята и вдигнах слушалката.

— Ало? — казах аз и не можах да позная собствения си глас.

— Господин Честър Скот ли е?

Мъжки глас. Останах с впечатление, че тонът е небрежен. Сякаш слушах човек, който крие някаква шега и не желае да я сподели с никой.

— Да. Кой е?

— Трябваше да правите любов с нея, г-н Скот. Не трябваше да я оставите да избяга в никакъв случай. В края на краищата затова са ни дадени жените.

Думите бяха изговорени бавно и ясно. Нямаше как да ги сбъркам.

— Какво искате да кажете? — студена пот обля лицето ми. — Кой сте вие?

Равномерното бръмчене в ухото ми подсказа, че си говоря сам.

Пуснах слушалката върху телефона с трясък, който предизвика експлозия в напрегнатата тишина на стаята. Обърнах се бавно и погледнах Люсил. Тя стоеше тревожна и изплашена, и стискаше коленете си с ръце.