Джеймс Чейс - Удряй и бягай

И така, докато стана десет без десет, докато се отърва от Тоти, докато премисля прочетеното, имах удоволствието да изпия две двойни дози уиски.

Видя ми се невероятно, че смятат да проверят всяка кола в града. Задачата беше непосилна, но после си спомних как веднъж четох, че полицията е претърсила буквално всяка кофа за боклук в града, за да намери оръжието на убиеца и след четири дни невероятно усърдие и търпение го беше открила. Казах си, че ще бъде опасно да подценявам Съливан. Ако той наистина смяташе да направи каквото казва и ако това не беше само шоу за пресата, може би щяха да проверят всяка кола, дори да им трябваха цели седмици. В десет часа слязох по пътеката и застанах на портала в очакване на Люсил.

Нямах много време, за да реша какви да бъдат следващите ми ходове, но бях взел две важни решения. Реших, че и дума не може да става да се ходи в полицията и да се казва истината. Реших също, че ако открият кадилака, ще трябва да поема вината за произшествието.

Това, което ме накара да взема подобно решение, не беше само любовта ми към Люсил. Очевидно нямах голям избор. Нямаше смисъл и двамата да загазим и освен това чувствах, че аз съм виновен. Ако не бях обезумял и не се бях държал лошо, тя нямаше да потегли сама.

Ако оставех тя да поеме вината, истината щеше да излезе наяве и аз не само щях да загубя работата си, но и да отида в затвора за съучастничество. Ако тя останеше чиста, а аз имах късмета да се измъкна с лека присъда, Ейткън може би щеше да ме върне на работа, след като излежа присъдата. Все още размишлявах върху това, когато Люсил пристигна. Оставих колелото й в гаража и я заведох в хола.

— Видя ли вестниците? — попитах аз и затворих вратата.

— Да. Сутринта говориха и по радиото. Чу ли какво казаха?

— Радиото? Не, не съм се сетил. Какво казаха?

— Търсят информация — гласът й изневери. — Искат всеки, който е видял ударена кола по пътищата снощи, да се обади. Обърнаха се към всички сервизи с молба да съобщят веднага, ако някой им закара ударена кола за ремонт — тя ме погледна втренчено, лицето й беше бледо и измъчено. — Страх ме е. Сигурна съм, че ще ме намерят. Какво да правя сега?

Притеглих я към себе си.

— Всичко ще бъде наред. Мислих за това. Не трябва да се страхуваш. Хайде да поприказваме. Няма за какво да се тревожиш.

Тя ме отблъсна и се намръщи.

— Как можа да го кажеш? Какво имаш предвид?

Носеше блуза с деколте и бледозелен тесен клин. Дори в това критично положение усетих, че се възхищавам на това красиво малко създание.

— Седни — казах аз и я заведох до канапето.

Аз седнах на един фотьойл срещу нея.

— Няма смисъл и двамата да се забъркваме в тази каша — продължих аз. — Ако открият колата, аз ще поема цялата вина.

Тя се вкамени. Ръцете й се свиха в юмруци и ме зяпна стъписана.

— Но ти не можеш да направиш това. Аз бях виновна.

— Стана случайно. Ако беше спряла и ако беше намерила помощ, най-вероятно щеше да ти се размине. Но за да ти се размине, щеше да ти се наложи да кажеш истината пред съда. Трябваше да им обясниш защо си избягала с колата. Така нямаше да влезеш в затвора, но щеше да се окажеш в центъра на един скандал. Можеш да си представиш как щеше да ни сдъвче пресата. Съпругът ти вероятно щеше да се разведе с теб, а аз със сигурност щях да загубя работата си. Така че, дори сега да отидеш и да разкажеш на полицията какво се случи, и двамата сериозно ще загазим. Нали ти е ясно?

Тя кимна.

— Нямам намерение да казвам на полицията какво стана — продължих аз. — Има шанс да не открият кадилака и аз ще се възползвам от този шанс. Но ако го намерят, ще им кажа, че аз съм карал и съм ударил полицая. И за двама ни е важно ти да не се замесваш. Ако съм късметлия, ще ми се размине с по-лека присъда. Мъжът ти изглежда ме цени и може да ме вземе пак на работа, когато изляза. Ако ти влезеш в играта, той ще ме вкара в черния списък и никога няма да получа работа в рекламата. Така че, както виждаш, мисля за себе си толкова, колкото и за теб, когато казвам, че ще поема вината.

Тя остана неподвижна известно време, а после ръцете й се отпуснаха.

— Наистина ли, Чес? Наистина ли ще им кажеш, че ти си го направил?

— Да, точно това възнамерявам.

Тя въздъхна дълбоко.

— Добре, ако си сигурен…

— Сигурен съм…

Тя повдигна косата си от раменете и се намръщи. Не изглеждаше чак толкова облекчена, колкото очаквах.

— Сега не се ли чувстваш по-добре, Люсил?

— О, да, разбира се — тя се загледа в ръцете си и продължи — има още нещо, Чес. Забравих банския си костюм в колата.