Реймънд Чандлър - Бей Сити Блус

Шефът Андърс прекрачи прага, спря до вратата и гадно ми се усмихна.

— Значи здравата си се позабавлявал в нашия град, а? Сложи му белезниците, Уимс.

Онзи с тлъстата мутра го заобиколи и измъкна белезници от левия си джоб.

— Приятно ми е, че те виждам отново… по бели гащи — мазно каза той.

Де Спейн се облягаше на стената близо до вратата на кабинета. Въртеше кибритена клечка в устата си и наблюдаваше мълчаливо. Доктор Остриън отново бе седнал на стола, стискаше главата си с ръце и гледаше втренчено в черната повърхност на бюрото, компреса със спринцовките, стойката за писалки и останалите дреболии. Лицето му бе бяло като платно и седеше толкова неподвижно, че май дори и не дишаше.

Де Спейн се обади:

— Не бързай толкова, шефе. Това момче има приятели в Лос Анджелис, които в момента работят по убийството на Матсън. А онова репортерче има шурей-ченге. Изглежда, не ги знаеш тия подробности.

Шефът направи неясно движение с брадичката си.

— Почакай малко, Уимс.

Сетне се обърна към Де Спейн.

— Искаш да кажеш, че в града знаят за убийството на Хелън Матсън?

Лицето на доктор Остриън потръпна, изхабено и изтерзано. После отпусна глава и го закри с дългите си пръсти.

— Имах предвид Хари Матсън, шефе — поправи го Де Спейн. — Пречукан е в Лос Анджелис нощес — снощи — от Мос Лоренц.

Шефът като че прибра тънките си устни обратно в устата, така че почти не се забелязваха.

— Откъде знаеш?

— С частното ченге пипнахме Мос. Криеше се в къщата на някой си Греб, лаборант, работил по случая „Остриън“. Криеше се там, защото, както по всичко личи, някой се е канел да даде на случая „Остриън“ толкова широк път, че кметът да го помисли за нов булевард и да излезе с китка цвете да произнесе реч. Това само в случай, че не успеят предварително да се погрижат за Греб и Матсънови, които въпреки развода си явно са били комбина, когато са доили Конрид — и той им е видял сметката.

Шефът обърна глава и се озъби на копоите си:

— Излезте в коридора и чакайте!

Цивилният, когото не познавах, отвори вратата и излезе. След кратко колебание Уимс го последва. Запъртъка бе вече хванал дръжката, когато Де Спейн се обади:

— Искам Запъртъка да остане. Запъртъка е свястно ченге — не като тия двамцата мошеници от нравствения отдел, с които нанкаш напоследък.

Запъртъка пусна дръжката, облегна се на стената, прикривайки с длан усмивката си. Лицето на шефа пламна.

— Кой ти е възложил да разследваш убийството на „Брейтън авеню“?

— Сам си го възложих, шефе. Влязох в полицейската стая около минута след обаждането по телефона и тръгнах с Рийд. Той взе и Запъртъка. Със Запъртъка не бяхме дежурни.

Де Спейн се ухили с жестока, ленива усмивка, която не изразяваше нито задоволство, нито тържество — беше просто усмивка.

Шефът измъкна патлака от джоба на пардесюто си. Беше трийсет сантиметра дълъг, истинска лека картечница, но, изглежда, знаеше да си служи с него.

— Къде е Лоренц? — попита през зъби.

— Скрит е. Приготвили сме го да ти го поднесем. Трябваше да го поразкрася малко, но проговори. Така ли е, частно ченге?

— Ломоти нещо, което може да бъде и „да“, и „не“, но издава звуците точно когато трябва.

— Ето така обичам да ми се говори — каза Де Спейн. — Не трябва да си губиш силите с разни убийства, шефе. А и тия дупедавци, дето се навъртат около теб, не разбират нищо от полицейския занаят. Знаят само да обикалят из блоковете и да изнудват самотни жени. Върни ме отново на служба, дай ми още осем души и ще ти покажа как се разследват убийства.

Шефът погледна огромния си патлак, а после сведената глава на доктор Остриън.

— Значи той е убил жена си — продума тихо. — Знаех, че съществува такава възможност, но не вярвах.

— Не вярвайте и сега — отбелязах. — Хелън Матсън я е убила. Доктор Остриън го знае. Той е прикривал нея, а вие сте прикривал него и той е готов още да я прикрива. С някои влюбени е така. А и вашия град си го бива, шефе, щом едно момиче може да избърши убийство, да накара приятелите си и полицията да го прикрият, а после да започне да изнудва същите хора, които са я отървали.

Шефът прехапа устни. Очите му гледаха свирепо, но мислеше — мислеше напрегнато.

— Нищо чудно, че са я пречукали — рече тихо. — Лоренц…

— Я помисли малко. Лоренц не е убил Хелън Матсън. Каза, че го е направил, но Де Спейн така го преби, че ще си признае как е убил и президента на САЩ.

Де Спейн отлепи гръб от стената. Ръцете му бяха небрежно пъхнати в джобовете на сакото. Не ги извади. Стоеше изправен върху широко разкрачени крака, кичурче черна коса стърчеше изпод шапката му.