Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Инстинктивно и несъзнателно Королис скочи, грабна тежкия кнехт от бюрото и удари Спартан в лявото слепоочие. Лицето на адмирала посивя. Очите му се изцъклиха. Той се свлече от креслото и тежко тупна на пода.

Королис застана над него. Дишаше тежко. След малко възвърна спокойствието си, вдигна телефонната слушалка и бързо набра номер.

От другата страна отговориха на второто позвъняване.

— Уобърн слуша.

— Аз съм.

— Сър! — възкликна водачът на Черни операции.

— Адмирал Спартан е психически неуравновесен: Вече не е на себе си. Аз поемам командването. Моля, изпратете пост пред каютата му.

— Слушам, сър.

— И искам незабавно да се срещнем в Сондажния комплекс.

— Слушам, сър.

Линията прекъсна. Королис замислено огледа кабинета, после безшумно прекоси стаята, отвори вратата, излезе в коридора и я заключи.

Роджър Корбет беше в кабинета си и записваше бележки за пациент, който се оплакваше от пристъпи на паника и агорафобия.

Телефонът иззвъня, той остави джобния си компютър и вдигна слушалката.

— Доктор Корбет.

— Роджър? Обажда се Питър Крейн.

— Здравей, Питър. Нека отгатна. Снощи не си могъл да спиш от хъркането ми.

Шегата имаше за цел да създаде весело настроение, но в момента на Крейн не му беше до празни приказки.

— Чакам Мишел да ми се обади. Имаш ли представа къде е?

— Не. Не съм я виждал скоро.

— Трябваше да ми позвъни преди четиридесет и пет минути. Опитах да се свържа с нея по мобилния й телефон, но тя не отговаря. Малко съм обезпокоен.

— Ще проверя дали ще я намеря. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не, благодаря, Роджър — след кратко мълчание отвърна Крейн. — Просто се опитай да намериш Мишел, моля те.

— Добре. — Корбет затвори, излезе от кабинета и тръгна по коридора.

В приемната чакаха четирима души. Това беше изключително необичайно, защото Бишоп беше много организирана и обикновено пред кабинета й нямаше повече от един пациент. Корбет влезе в стаята на медицинската сестра. Помощник-психиатърът, мрачен и сериозен млад мъж, седеше до сестрата и попълваше формуляр за поръчка на лекарства.

— Къде е доктор Бишоп? — попита Корбет.

Брус поклати глава.

— Не знам, съжалявам.

— Излезе преди около час — обади се сестрата.

Корбет се обърна към нея.

— Каза ли къде отива?

— Не, докторе.

Той замислено потърка брадичката си, върна се в кабинета си, отвори вътрешния телефонен указател в джобния си компютър, прегледа го, вдигна слушалката и набра номер.

— Служба за проследяване, Улвъртън — обади се дрезгав глас.

— Доктор Корбет от Медицинския комплекс. Искам да намерите Мишел Бишоп.

— Бихте ли ми казали паролата си, докторе?

Корбет я съобщи. По телефона се чу леко тракане по клавиатура, после отново се разнесе гласът на Улвъртън.

— В момента Мишел Бишоп е в помещенията на Контрол върху околната среда на осма палуба.

— Контрол върху околната среда? — учуди се Корбет.

— Има ли нещо друго, докторе?

— Това е всичко. Благодаря.

Корбет бавно и замислено остави слушалката, след това взе мобилния си телефон, спря на рецепцията, за да каже на Брус, че временно ще отговаря за психиатричното отделение, и излезе.

Контрол върху околната среда представляваше голям, през повечето време безлюден лабиринт от слабо осветени преградени отделения в дъното на осма палуба. Бе пълен с пещи, компресори, овлажнителни системи, електростатични апарати за изчистване на газове и други устройства, предназначени да направят въздуха в Базата колкото е възможно по-хубав, свеж и пречистен от микроби. Въпреки че подът и стените отекваха от въртенето на десетина турбини, шумът не беше силен. Изпълнената с напрежение тишина действаше потискащо. Корбет отвори уста да извика Бишоп, но нещо в необичайното безмълвие го накара да промени решението си. Той безшумно мина през едно отделение, после през второ и трето.

Последното помещение беше пълно с големи тръби за въздух и оградени със стоманени прегради „филтриращи ферми“, извисяващи се от пода до тавана. Тук беше още по-тъмно от предишните две отделения. Корбет бавно пристъпваше между тръбите и се оглеждаше. Дали Бишоп вече беше излязла? Може би човекът от Службата за проследяване беше сгрешил и тя изобщо не беше идвала тук. Пък и защо да идва?

И изведнъж я видя. Беше коленичила пред преградата в отсрещния край на помещението с гръб към него. За миг му се стори, че прави изкуствено дишане на някого, но когато присви очи и се взря в сумрака, видя, че онова, което бе помислил за човешко тяло, всъщност е голям чувал от черен найлон. Той се приближи. Странно. Лактите й се движеха напред и назад под бялата престилка, сякаш наистина правеше сърдечен масаж. Корбет озадачено се намръщи. Ако се съдеше по лекото пъшкане, тя очевидно полагаше големи усилия.