Линкълн Чайлд - Границата Мохо

На Крейн му се стори, че долавя в гласа на Спартан недоверие.

— Онези, които са сложили предметите под границата Мохо и са създали стражите, очевидно са много по-напреднали от нас. Кой би могъл да каже, че не излъчват ясни и директни сигнали, но ние не сме достатъчно умни, за да ги разберем?

Спартан сви устни.

— А ние сме гордите собственици на междупланетно токсично сметище или вероятно таен склад за оръжия за масово поразяване, останали от отдавна отминала надпревара във въоръжаване.

Крейн не отговори. Мълчанието продължи. Той чу далечни приглушени разговори и тракане по клавиатури.

Най-сетне адмиралът бавно въздъхна.

— Съжалявам, докторе, но всичко това ми звучи много несериозно и неубедително. Всъщност се питам дали и вашите делта-вълни не започват да правят пикове. Извънземна цивилизация използва Земята за хранилище на отпадъци и изпраща сигнали, за да ни предупреди.

— Не нас. Ние не ги интересуваме. Доказва го насилието, проявено по време на потапянето и заравянето. Ние сме насекоми за тях. Цивилизацията, която го е направила, идва от околна среда, съставена от метан и сярна киселина. Кислородът и водородът вероятно са токсични за тях. Те не се притесняват за нас. За тях Земята е безполезна планета и ние сме твърде примитивни, за да заслужаваме внимание. Открихме посланието им по една странна случайност. Те се интересуват от много по-напреднали цивилизации. Предупреждават тях да стоят далеч от Земята.

Спартан не отговори. След миг Крейн въздъхна.

— Имате право. Твърденията ми са неубедителни. Няма добре обоснован начин да докажем какво има там долу, без да проникнем в границата Мохо. Но това е все едно да кажете, че гранатата е неубедителна, докато не дръпнете шплента.

Адмиралът продължаваше да мълчи.

— Вижте какво — настоя Крейн. — Не знам точно какво има долу. Знам само, че е невъобразимо опасно. Струва ли си да изложим на риск Земята, за да разберем какво е? Защото залогът е най-малко толкова голям.

Спартан най-сетне излезе от унеса си.

— Убеден ли сте в това?

— Залагам живота си.

— И сигурен ли сте, че твърдият диск на Ашър е умишлено изтрит?

Крейн кимна.

— Талантът ви, изглежда, се простира отвъд професията ви на лекар. Сам ли възстановихте информацията?

Крейн се поколеба.

— Помогнаха ми.

— Разбирам. Адмиралът го погледна. Изражението му все още беше неразгадаемо. — Знаете ли къде е Хюй Пионг?

— Нямам представа. — Крейн се постара да го каже безразлично.

— Добре. Благодаря ви, докторе.

Крейн примига учудено.

— Моля?

— Свободен сте. В момента съм зает.

— Но всичко, което ви казах.

— Ще си помисля.

Крейн го погледна недоверчиво.

— Ще си помислите? След още едно-две спускания ще е късно да мислите за каквото и да било. — Той млъкна за миг. — Адмирале, залогът е по-голям от вашата мисия и онова, което се намира на дъното на шахтата. А животът на хората в Базата? Вие имате дълг и отговорност към тях. Дори да съществува и най-малката вероятност да съм прав, дължите го на тях да проучите откритията ми. Рискът е прекалено голям, за да постъпите по друг начин.

— Свободен сте, доктор Крейн.

— Аз си свърших работата. Разкрих загадката. Сега вие свършете вашата работа! Прекратете тази глупава задача и спасете Базата.

Смътно осъзна, че е повишил тон и че всички се обръщат към него, и млъкна.

— Или? Какво ще направите? — тихо и спокойно попита Спартан.

Крейн не отговори.

— Радвам се да чуя, че сте си свършили работата. А сега предлагам да напуснете Сондажния комплекс доброволно, докторе. Ще заповядам да ви придружат въоръжени пазачи.

За миг Крейн се вцепени от гняв и изумление. После, без да пророни дума, се обърна и излезе от камерата за наблюдение.

Мишел Бишоп седеше в подредения си кабинет и съсредоточено разглеждаше рентгеновата снимка на монитора. Тъмнорусите й коси бяха паднали над очите, брадичката й беше подпряна на внимателно лакираните й нокти. В Медицинския комплекс цареше абсолютна тишина.

Телефонът до лакътя й раздра тишината. Мишел подскочи на стола и вдигна слушалката.

— Медицински комплекс. Бишоп.

— Мишел? Обажда се Питър.

— Доктор Крейн? — Тя се намръщи. Гласът беше неговият, но напрегнат и задъхан, а не както обикновено спокоен, почти ленив. Бишоп изключи монитора и екранът угасна.

— Намирам се във временния лазарет на четвърта палуба. Отчаяно се нуждая от помощта ти.