Линкълн Чайлд - Границата Мохо

По време на втория гейм Крейн установи, че Ашър има право. Докато свикваше с по-малкото и по-дълбоко игрище, той осъзна, че му става все по-лесно да контролира топката. Изстреля я отвъд очертанията на терена само няколко пъти и успя да я насочи зад мястото за сервиране, като принуди Ашър да играе в задната част на игрището. Вече не се съсредоточаваше само върху връщането на топката, но и отстъпваше към началната линия, след като изпълнеше ударите, за да заеме по-добра позиция. Геймът продължи дълго и този път Крейн спечели с девет на осем.

— Видя ли — запъхтяно каза Ашър. — Бързо се учиш. Още няколко игри и ще трябва да си потърсиш по-добър съперник.

Крейн се засмя.

— Ти сервираш — каза и му хвърли топката.

Ашър я улови, но не замахна да я удари.

— Как е Уейт?

— Все още е упоен с коктейл от халдол и атаван против психоза и безпокойство.

— Разбрах, че си използвал доста нестандартен метод, за да преговаряш с него. Бишоп спомена за нещо като стриптийз.

Крейн се усмихна.

— Буйстващият трябва да бъде стреснат, за да излезе от психозата. Направих нещо, което той не очакваше, и успях да спечеля време.

— Имаш ли представа какво се е случило?

— Корбет изготвя пълен психиатричен профил поне доколкото позволяват в момента лекарствата. Все още не можем да поставим точна диагноза. Има нещо странно. Сега през повечето време Уейт се държи напълно нормално, въпреки че е упоен, докато преди това беше сериозно разстроен и реагираше на вътрешни стимули.

— Моля?

— Беше неконтролируем. Халюцинираше. Сега не си спомня инцидента, нито дори ужасяващите звуци, които очевидно са предизвикали кризата. Свидетелите и приятелите му твърдят, че не са видели други признаци, освен, че е бил в потиснато настроение. Досега Уейт не е имал психични проблеми. Но ти несъмнено знаеш това. — Крейн се поколеба, после продължи: — Мисля, че трябва да го изведеш от Базата.

Ашър поклати глава.

— Не мога. Съжалявам.

— Ако не заради него, тогава го направи заради мен. Писна ми капитан Королис или някой от подчинените му денонощно да наблюдават Уейт и да се грижат да не каже нещо, което не трябва, като например къде в научноизследователска станция може да се намери блокче пластичен експлозив.

— Тези неща не зависят от мен. Щом изпишете Уейт, ще го затворя в стаята му. Това ще разкара Королис.

Крейн долови в тона му потисната горчивина. Не му беше минавало през ума, че тайнствеността в „Буря в бездната“ дразни и главния учен.

Осъзна, че Ашър току-що му е предоставил шанс и че едва ли ще има по-удобна възможност да каже, каквото иска. „Време е“ — помисли Крейн и пое дълбоко дъх.

— Смятам, че най-после започвам да разбирам.

Ашър, който се беше вторачил в топката в ръката си, вдигна глава.

— Какво?

— Защо съм тук.

— В това никога не е имало съмнение. Тук си, за да се справиш с медицинските ни проблеми.

— Имах предвид защо точно аз съм избран за тази работа.

Главният учен се втренчи в него. Лицето му беше безизразно.

— Отначало бях озадачен. В края на краищата аз не съм специалист по белодробни заболявания, нито хематолог. Защо трябваше да идвам, ако работниците страдаха от някаква форма на кесонна болест? Оказа се обаче, че те не страдат от това.

— Сигурен ли си?

— Това е единственото, в което съм сигурен. Така мисля, защото в атмосферата на „Буря в бездната“ няма нищо необикновено.

Ашър продължаваше да го гледа, без да казва нищо, и Крейн се запита дали постъпва разумно, като изразява мнението си, но след като беше започнал, трябваше да каже всичко.

— Поисках да сложат в хипербаричната камера единия пациент с краткотраен исхемичен пристъп. И познай какво открихме.

Главният учен не отговори.

— Открихме, че хипербаричната камера изобщо не помага. И това не е всичко. Според показанията на камерата атмосферата вътре и навън е нормална. — Крейн се поколеба за миг, но после продължи: — Приказките за поддържане на едно и също атмосферно налягане и въздух, съдържащ специална смес, са измислица, нали?

Ашър отново се втренчи в топката и след няколко секунди отговори:

— Да. И е много важно да запазиш тази информация за себе си.

— Разбира се. Но защо?

Главният учен тупна топката на пода, хвана я и я стисна замислено.

— Търсехме причина никой да не напуска прибързано Базата, предпазна мярка срещу изтичане на информация или шпионаж.

— И говоренето за уникална атмосфера, дълъг аклиматизационен процес и още по-дълъг престой осигуряват удобна история за прикритие.