Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Ашър отново тупна топката, после я хвърли в ъгъла, зарязал преструвките, че играе скоуш.

— И стаите, в които трябваше да чакам, когато дойдох в Базата, са фалшиви?

— Не са фалшиви, а действащи камери за декомпресия, но функциите им са изключени. — Той погледна Крейн. — Ти спомена, че знаеш защо си избран за работата.

Крейн преглътна.

— Да. Стана ми ясно, когато видях показанията на хипербаричната камера. Това ми беше задачата по време на операция „Пустинна буря“.

— Да. И по-точно случилото се с американската подводница „Спектър“.

Крейн го погледна изненадано.

— Знаеш?

— Не. Мисията все още е засекретена. Но адмирал Спартан знае всичко по този въпрос. Умението ти да поставяш диагнози и опитът ти с необикновени медицински случаи при изключително стресиращи обстоятелства са уникални предимства. И тъй като поради причини за сигурност Спартан позволи само на един човек достъп до „Буря в бездната“, ти ни се видя най-подходящият избор.

— Отново тази дума — сигурност. Това е единственото, което не разбирам.

Ашър го погледна озадачено.

— Защо е цялата тази потайност? — продължи Крейн. — И какво по-точно е толкова важно за Атлантида, че трябва да прибегнете до такива драстични мерки? И защо правителството е готово да даде толкова много пари и да осигури такава скъпа техника за едни археологически разкопки? — Крейн махна с ръка. — Погледни. Поддържането на Базата сигурно струва един милион долара от парите на данъкоплатците всеки ден.

— Всъщност сумата е доста по-голяма — тихо каза Ашър.

— Доколкото ми е известно, бюрократите в Пентагона не си падат по древни цивилизации. И агенциите като Националното управление по океанографски и атмосферни изследвания обикновено протягат ръце за подаяния от правителството. Но ти го знаеш по-добре от мен. Въпреки всичко това е най-високотехнологичното и тайно работно място на света. Има и още нещо. Базата се зарежда с ядрено гориво, нали? Бил съм на подводници и го знам. И пропускът ми има вграден радиоактивен маркер.

Ашър се усмихна, но не отговори. На Крейн му се стори странно, че изведнъж е станал толкова сдържан и неразговорлив.

На игрището за скуош настъпи неловко, изпълнено с напрежение мълчание. Крейн се приготви да хвърли следващата бомба, най-голямата от всички — реши, че няма смисъл да отлага повече.

— Дълго разсъждавах за това и единственият извод, до който стигнах, е, че там долу няма никаква Атлантида, а нещо друго — продължи той и погледна Ашър. Прав ли съм?

Главният учен замислено се втренчи в него, после едва забележимо кимна.

— Е, какво има долу? — настоя Крейн.

— Съжалявам, Питър, не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото, ако го направя, Спартан ще трябва да те убие.

Крейн се разсмя на това клише, но сетне погледна Ашър и смехът заседна в гърлото му. Вечно засменият главен учен беше абсолютно сериозен.

Архипелагът Свети Килда се намира в крайните предели на Шотландия, отвъд Скай и Хебридите, и дори малката разпокъсана верига от острови, известни като Седемте сестри. Свети Килда е най-отдалечената част на Британските острови и представлява назъбени скалисти хълмове от кафяв камък, борещи се да се издигнат над морската пяна, мрачно, неприветливо и сурово място.

На Хирта, най-западната точка на сушата, на триста метра над бурния Атлантически океан, се издига гранитна скала. На върха се извисява дългият сив замък Гримолд, древен и несиметрично разположен манастир, кален от климатичните условия и атаките с катапулти. Замъкът е построен през тринадесети век от монашески орден, търсещ избавление от гоненията и нарастващата секуларизация в Европа. В продължение на много десетилетия в ордена се включвали и други монаси — картузианци и бенедиктинци, решили да намерят отдалечено място за богослужения и духовно съзерцание и да избягат от разгулния живот в английските манастири. Обогатена от личните дарения на новите членове, библиотеката в замъка Гримолд се разраснала и се превърнала в една от най-големите монашески сбирки в Европа.

В подножието на манастира живеели малко хора. Изкарвали си прехраната предимно с риболов и с обслужване на малкото земни потребности на монасите. Славата на манастира се разпространявала и там намирали убежище нови послушници и странници, В разцвета на средновековния манастир от него излизал път на поклонници, минавал през тревистия двор и през портите и после се виел надолу по скалите към малкото село и протока към Хебридите.