Линкълн Чайлд - Границата Мохо

Бишоп се приближи, следвана от Крейн и четиримата пазачи. Един офицер излезе от кордона, за да ги пресрещне.

— Доктор Бишоп, аз съм лейтенант Травърс.

— Какво по-точно стана, лейтенант — попита Крейн.

Травърс го погледна, после погледна Бишоп и тя кимна.

— Човекът е Конрад Уейт, механик първа степен.

— Какво стана? — повтори Крейн.

— Никой не знае. От един-два дни Уейт бил унил и в лошо настроение, нещо нехарактерно за него, и после, точно преди смяната му да свърши, започнал да вилнее.

— Да вилнее — повтори Бишоп.

— Да крещи като луд.

Крейн погледна над кордона, натам, откъдето идваха писъците.

— Разгневен ли е? Или халюцинира?

— Не халюцинира. Разгневен е, всъщност по-скоро отчаян. Каза, че иска да умре.

— Продължавайте — рече Крейн.

— Няколко души се опитаха да го успокоят и да разберат какво не е наред и той се нахвърли върху единия.

Крейн озадачено повдигна вежди. „По дяволите. Това е лошо“.

Деветдесет и девет процента от желаещите да се самоубият искаха да привлекат внимание към себе си и всъщност молеха за помощ. Нанасяха си прорезни рани предимно за ефект. Но когато имаше заложник, положението ставаше коренно различно.

— И това не е всичко — измънка Травърс. — Уейт има блокче пластичен експлозив C4 и детонатор.

— Какво?!

Травърс кимна и се навъси.

Предавателят му изпращя, той го вдигна и се заслуша.

— Добре. Изчакай, докато ти дам сигнал.

— Какво ви съобщиха? — попита Бишоп.

Лейтенантът кимна към страничната стена, където през опушеното стъкло на командната зала се виждаше хангарът.

— Там има снайперист, взел го е на прицел.

— Не! — извика Крейн и пое дълбоко дъх. — Първо искам да говоря с него.

Травърс се намръщи.

— Защо ни доведохте тук, ако не да успокоим нещата? — попита Крейн.

— Уейт стана по-неспокоен след обаждането. И не знаехме за пластичния експлозив, когато подадохме код „оранжево“.

— Човекът ви държи ли го ясно на прицел? — настоя Крейн.

Травърс се поколеба, но отвърна:

— Да.

— Тогава няма причина да не ми позволите да опитам.

— Добре, но ако Уейт заплаши заложника или се опита да задейства детонатора, ще се наложи да го застреляме.

Крейн кимна на Бишоп, бавно тръгна напред, стигна до кордона, мина през него и спря.

В сумрака на ремонтната работилница, на двадесетина крачки пред него, стоеше мъж, облечен в оранжев работен комбинезон на механик. Очите му бяха зачервени и сълзяха. Брадичката му беше изпръскана със слуз, храчки и разпенена кръв, оранжевият му комбинезон беше изцапан с повърнато. „Отрова?“ — запита се Крейн. Мъжът обаче не показваше очевидни признаци на болки в стомаха, парализа или други симптоми на отравяне.

Държеше пред себе си жена на тридесетина години, дребна, с изцапана руса коса и облечена като него. Ръката му беше увита около врата й и брадичката й сочеше нагоре под болезнен ъгъл, повдигната от свития лакът на Уейт. До югуларната й вена беше опряна дълга отвертка. Жената беше стиснала устни, очите й бяха ококорени от страх.

В другата си ръка Уейт държеше сиво блокче C4 и неактивиран детонатор.

Писъците бяха поразително силни и спираха само когато Уейт задавено си поемаше дъх. На Крейн му беше трудно да мисли от тях.

Според правилата за преговори с похитители той трябваше да му говори, да го предразположи, да го успокои и да го накара да се почувства в безопасност. Лесно беше да се каже. Крейн беше преговарял с човек, който искаше да скочи от моста „Джордж Вашингтон“, и с мъже, напъхали пистолети в устата си, но никога с човек, държащ пластичен експлозив, равняващ се на мощта на десет гранати.

Пое дълбоко дъх, после още веднъж — и пристъпи напред.

— Ти всъщност не искаш това — започна Крейн.

Кръвясалите очи на Уейт се спряха за миг върху него, после се стрелнаха встрани. Писъците продължиха.

— Ти всъщност не искаш това — повтори Крейн, този път по-силно — едва чу гласа си от крясъците — и направи още една крачка.

Уейт отново го погледна, а после хвана жената още по-здраво и притисна отвертката във врата й.

Крейн се вцепени. Жената го гледаше умолително. Лицето й изразяваше неописуем страх. Крейн се чувстваше съвсем уязвим, застанал между кордона военни полицаи и крещящия мъж със заложничката и пластичния взрив. Пребори се с импулсивното желание да отстъпи назад.

Той застана неподвижно и се замисли, после бавно седна на металния под, развърза обувките си, събу ги и внимателно ги остави настрана. След това махна чорапите си и ги сгъна с педантична взискателност. Накрая се отпусна назад, опря се на длани и изведнъж осъзна в хангара нещо различно — тишина. Писъците бяха спрели. Уейт се беше втренчил в него, но все още държеше отвертката до гърлото на жената.