Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Не мога да повярвам, че военните са построили подобно нещо.

Ашър се ухили.

— Съмнявам се дали първите проектанти са имали предвид точно това. Не трябва обаче да забравяш, че проектът ще продължи много месеци, може би дори години. Изоставянето му не е възможност за избор, освен при изключително наложителни обстоятелства. За разлика от теб, повечето работници тук нямат опит в живота на подводници. Учените ни не са свикнали да живеят в стоманена кутия без врати и прозорци. Ето защо се стараем да направим живота им по-поносим.

Крейн вдъхна мириса на прясно смляно кафе и реши, че животът в Базата определено е поносим.

В отсрещната страна на малкия парк се виждаше голям плосък екран, може би три на три метра, и няколко пейки, наредени пред него. Крейн се вгледа по-внимателно и забеляза, че панелът се състои от по-малки екрани, поставени в координатна мрежа, за да прожектират един-единствен образ — неясните зелено-черни дълбини на океана. Във водата плуваха странни риби чудновато оформени змиорки, грамадни медузи и същества, наподобяващи балон с едно-единствено светещо пипало на главата. Той разпозна някои видове — отровен зъб, дълбоководни морски дяволи и риба пепелянка.

— Това гледка отвън ли е?

— Да, предава се от дистанционна камера, монтирана на външната страна на купола. — Ашър посочи малкия площад, — Много работници прекарват свободното си време тук. Почиват си в библиотеката или гледат интерактивни филми в мултимедийния център. Спортният комплекс на десето ниво също е много популярен. Напомни ми да ти го покажа после. Освен това ще трябва да ти сложим микрочип.

— Микрочип?

— РИ микрочип.

— Радиочестотна идентификация? Необходимо ли е?

— Опасявам се, че Базата се охранява изключително строго.

— Ще боли ли? — пошегува се Крейн.

Ашър се усмихна.

— Чипът е голям колкото оризово зърно и се имплантира под кожата, А сега да отидем в Медицинския комплекс. Мишел и Роджър чакат. Ей там е, в дъното. Ашър посочи с дясната си ръка към края на широк коридор. Докато минаваха покрай супермаркета, кафенето и пет-шест други входа, Крейн видя двойни врати от матирано стъкло с червени кръстове.

Ашър все така държеше лявата си ръка плътно до тялото.

— Какво ти е на ръката, ако не съм прекалено нахален?

— Съдова недостатъчност на горния крайник — безгрижно отвърна Ашър.

Крейн се намръщи.

— Силна ли е болката?

— Не, не. Просто трябва да внимавам.

— Естествено. Иска ли питане. Откога си така?

— Малко повече от година. Доктор Бишоп ми предписа кумадин и редовно правя упражнения. В спортния комплекс има хубави игрища за скуош. — Ашър ускори крачка. Очевидно изгаряше от нетърпение да смени темата.

Крейн си помисли, че ако Ашър не е главен учен, състоянието му вероятно няма да му позволи да живее под водата.

Медицинският комплекс беше старателно проектиран да побере възможно повече неща, без да бъде претрупан. За разлика от обикновените болници, осветлението беше непряко и дори дискретно. Отвсякъде и същевременно от никоя определена посока се разнасяше класическа музика. Ашър поведе Крейн през чакалнята и кимна на администратора зад бюрото.

— Медицинският комплекс е последна дума на техниката като всичко друго в Базата — отбеляза Ашър, докато минаваха покрай картотеката. — Освен лекарите има четири медицински сестри, трима помощници, диагностик, диетолог и двама лаборанти. И напълно обзаведено спешно отделение. Разполагаме с апаратура за всяко изследване, за което можеш да се сетиш, от обикновен рентген до скенери за цялото тяло. И всичко е подкрепено от богата патологична лаборатория на седмата палуба.

— А легла?

— Четиридесет и осем и възможности за двойно повече, ако се наложи. Но да се надяваме, че това няма да стане. — Ашър спря пред врата с надпис ЗАЛА ЗА КОНФЕРЕНЦИИ. — Е, стигнахме.

Стаята беше малка и още по-слабо осветена от чакалнята. На едната стена беше монтиран екран за видеовръзка, а на другите бяха окачени морски пейзажи, нарисувани с водни бои. Повечето пространство беше заето от голяма кръгла маса, на която седяха жена и мъж. И двамата бяха с офицерски униформи под белите престилки.

— Роджър Корбет. — Мъжът стана и протегна ръка.

Беше нисък, с оредяла прошарена коса и воднисти сини очи. Имаше къса, грижливо подстригана брада, от любимия на психиатрите тип.

— Вие сте психиатърът, нали? — каза Крейн и стисна ръката му. — Аз съм новият ви съсед.