Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Никой да не напуска Базата без мое разрешение. Уобърн няма ли персонал на горната палуба?

— Да, сър. Те са на стълбището за осма палуба и помагат на екипа от Контрол върху пораженията.

— Справете се с положението. Край.

— Слушам, сър. — Предавателят изчурулика и млъкна.

Королис отново се обърна към Рафърти.

— Какво е разстоянието до аномалията?

— Един метър точно под работния обект.

— Можеш ли да кажеш какъв е съставът й?

— Ще проверя. — Инженерът се наведе над уредите. Изглежда, е съставена от някакъв свръхплътен материал.

— Размери?

— Неизвестни. Разпростира се във всички посоки.

— Нов пласт?

— Малко вероятно, сър. Повърхността е абсолютно симетрична.

„Абсолютно симетрична. Един метър точно отдолу“ помисли Королис и сърцето му се разтупка.

Той разсеяно избърса челото си и облиза устни.

— Какво е състоянието на впръскващата въздух система?

— Сто процента оперативна.

— Добре. Нека пробивната машина копае встрани от шахтата. След това вкарайте нея и Буболечката в тунела и използвайте стабилизиращата ръка.

— Слушам, сър.

Королис погледна доктор Флайт и после отново инженера и без да пророни дума, завъртя стола си към екрана и насочи вниманието към картината.

Крейн претърси девета палуба за двадесет минути. Обикновено оживена по всяко време на денонощието, сега тя приличаше на запустял град. Кинотеатърът представляваше гробище от празни седалки. В библиотеката нямаше никого. Магазинът беше затворен. Прозорците бяха тъмни, а масите в кафенето — празни и самотни. Крейн откри един работник, който спеше в мултимедийния център, и един техник в Медицинския комплекс, където се отби, за да си вземе лекарската чанта. Изпрати и двамата на дванадесета палуба.

Влезе в празното перално помещение и грабна още една хавлия, след това се върна на Таймс Скуеър и още веднъж огледа заведенията. Тишината беше зловеща. Във въздуха се носеше миризма на печено кафе и от едното кафене се чуваше музика. Имаше и друг звук слабо скърцане, идващо от осма палуба, точно под него. Това неволно му напомни за времето, прекарано в подводници, и за странното, почти зловещо стържене на резервоарите за баласт, докато се пълнят с морска вода. Тръгна нагоре по стълбите и мислите му се върнаха към Мишел Бишоп. Не искаше да повярва, че тя е саботьорът, но от друга страна, разбираше, че вероятно това е единственото обяснение защо не бе организирала учените и не му се беше обадила, както беше обещала. Някой ден може би щеше да се опита да разбере мотивите й, но в момента нямаше представа защо го е сторила.

Замисли се за последния им разговор по телефона.

„Спартан няма да прекрати копаенето, така ли?“ — беше попитала Бишоп. Едно нещо поне беше болезнено ясно — не беше задала този въпрос от чисто любопитство.

Стигна до дванадесета палуба и бързо тръгна по вече утихналите коридори. Площадката за аварийната капсула представляваше голяма камера в съседство с Компресионния комплекс. Крейн влезе и видя, че двадесетина души са се наредили пред метална стълба, монтирана в отсрещната стена — водеше до тежък люк в тавана. Отгоре се процеждаше слаба синкава светлина.

Вандербилт стоеше до стълбата и контролираше качването на борда. Хюй Пионг беше до него.

— Имаше ли хора долу? — попита Вандербилт.

— Само двама.

Океанографът кимна.

— Тогава това са всичките. Проверката на другите три палуби вече приключи.

— Колко общо са хората?

— Сто и дванадесет. — Вандербилт кимна към опашката, виеща се към стълбата. — Щом се качат и последните, започваме процедурите по изстрелването.

— Къде е Стампър?

— Той и екипът му вече са в капсулата. Не могат да направят нищо повече за пробойната.

Крейн се обърна към Хюй Пионг.

— Защо не си на борда? — Махна влажната хавлия от раменете й и сложи сухата.

— Чаках те.

Наредиха се на опашката. Докато чакаха, Крейн установи, че в съзнанието му отново се промъкват мисли за Мишел Бишоп. Тя беше последното, за което искаше да мисли в момента, и за да се разсее, той се обърна към Хюй.

— Какво щеше да ми казваш?

Тя се беше увила в хавлията. Погледът й беше унесен.

— Моля?

— Каза, че си разкодирала емисията, по-дългата, първата, получена от границата Мохо.

Пионг кимна.

— Да, но това е само теория. Не мога да я докажа, но обяснява нещата.

Бръкна в джоба на престилката си и извади джобен компютър, от който капеше вода.