Линкълн Чайлд - Границата Мохо

— Не те попитах нещо — изкрещя Крейн, за да надвика рева на водата.

— Какво? — Хюй не откъсваше очи от металните обръчи.

— Къде ще влезем отново в Базата?

— Не съм сигурна.

Дъхът му секна.

— На горните нива има един, може би два входни люка, но не знам на кои етажи са.

— Така ми се пада. — Той избърса очите си и изтръска водата от косата си.

Оставаха им още тридесетина метра. Крейн неспокойно погледна нагоре към повредената спица за налягането. Огромната хоризонтална тръба, почти закрита от водопадите, които се изливаха от разкъсаната обшивка, беше само два етажа над тях. Лавината вода беше толкова плътна, че Крейн не можеше да види дали е пробита и самата База. Погледът му проследи скобите нагоре. За щастие, те бяха закрепени с болтове близо до отвесния край на станцията, на разстояние от спицата. Въпреки това вълните черна морска вода обливаха обръчите над главите им.

Щеше да е дяволски трудно да се изкатерят.

Мускулите му започваха да се схващат. Ако веднага не започнеха да се катерят, нямаше да успеят.

— Хайде — извика Крейн.

Продължиха бавно нагоре. Силата на водата се увеличаваше. Проливният дъжд се сипеше върху тях почти хоризонтално и с нарастваща ожесточеност.

Крейн едва виждаше краката на Хюй сред пръските.

— Внимавай! — изкрещя той. — Дръж се здраво, преди да направиш следващата крачка!

Понечи да добави още нещо, но солената вода нахлу в устата му и той се закашля.

„Издърпай се. Опри се на крака. Протегни ръка към следващата скоба. Отново се издърпай“. Опита се да не мисли за нищо друго освен за катеренето, потопи се в ритъма му. Водата вече извираше право срещу него, пълнеше очите и ушите му, дърпаше пръстите му и се опитваше да го отскубне от скобите. Беше изгубил представа на каква височина са се покатерили и беше невъзможно да прецени, защото водата го обливаше, заслепяваше го и го смразяваше. Имаше чувството, че целият свят е вода. Главата му се замая.

Крейн се вкопчи в следващия обръч. Ръката му започна да се изплъзва и той се хвана по-здраво, извърна лице от водата, пое дълбоко дъх и се изтегли нагоре. „Трябва да сме срещу спицата — помисли си. — Пороят не може да продължи още дълго“.

Изведнъж се чу писък. Разнесе се точно над него, но бучащият рев на водата почти го заглуши. След миг нещо го удари силно по главата и раменете. Ударът беше толкова внезапен и неочакван, че Крейн едва не пусна скобата от изненада. На врата му увисна нещо, което се хвърляше и мяташе. Той стоеше заслепен, давеше се във водовъртежа, бореше се да се задържи за обръчите.

След това чу още един вик, този път в ухото си, и изведнъж всичко му стана ясно. Пионг се беше подхлъзнала и в отчаян опит да се спаси беше успяла да се вкопчи в него, преди да полети към бездната.

— Хюй! — изкрещя той.

— Хюй! — отново извика Крейн.

Тя изстена и допря до лицето му студената си мокра буза.

— Дръж се здраво! Ще опитам да се изкатеря!

Събра цялата си енергия и протегна ръка към следващата скоба. Беше истинско мъчение, защото Пионг бе увила ръце около врата му и го теглеше надолу. Пръстите му докоснаха обръча и после се изплъзнаха. Той изпъшка и опита отново. Този път успя да се хване, изтегли се нагоре и се вкопчи в следващата скоба. Хюй бе притиснала колене до хълбоците му, глезените й бяха сключени около краката му.

Крейн се хвана за по-горния обръч и с неимоверно усилие се издърпа нагоре. И в същия миг осъзна, че страховитият водовъртеж около протегнатата му ръка леко отслабва. Това му даде нови сили и той бързо изкатери следващите скоби. Главата и раменете му се показаха над преплитащите се водни струи. Той спря да си почине. Гърдите му се повдигаха, мускулите му трепереха. След минута Крейн изкатери още няколко обръча.

Сега бяха над водата, която течеше като бурна река на няколко сантиметра под краката им. Крейн се подпря, хвана ръката на Хюй и я насочи към най-близката скоба, после бавно и внимателно й помогна да стъпи.

Стояха неподвижно, задъхани и с разтуптени сърца. Водопадът се лееше под тях.

Стори им се, че минаха часове, докато стояха така, без да разговарят, но Крейн знаеше, че не са повече от пет минути. Най-после пое дъх и каза:

— Хайде. Почти стигнахме.

Пионг не го погледна. Дрехите й бяха залепнали за слабото й тяло и тя цялата трепереше.

Крейн се запита дали го е чула.

— Хюй! Трябва да продължим!

Тя примига, после разсеяно кимна. Шокът и изтощението бяха прогонили страха.