Линкълн Чайлд - Зоната

Кери поклати глава.

— Съжалявам, Емилио, но няма да дойда.

Улф постави ръка върху камерата.

— Връщаш се с нас. Веднага.

— Не можеш да ме командваш — каза Конти и се дръпна, а гласът му веднага придоби остри нотки. — Това е моят филм.

— Аз съм представителят на „Блекпул“…

Внезапно Улф млъкна. Изстена тихо от болка и покри ушите си с ръце. Миг по-късно и Кери изпита същото болезнено налягане, което сякаш излизаше от центъра на черепа й.

— Това не ми харесва — каза тя.

— Трябва да се махаме оттук — отговори Улф. — Бързо да изчезваме, преди…

Той отново спря да говори. Челюстта му увисна и цялото му тяло сякаш се сгърчи. Беше се вторачил покрай Конти надолу по коридора. С огромна неохота Кери се обърна, за да проследи погледа му. Коленете й трепереха от страх, ужасяваше се да погледне, но още по-ужасяващо беше да не го направи.

Пред тях мракът, в който тънеше пресечката, започна да се движи.

Спускаха се в почти пълно мълчание, преминавайки от едно равнище на друго. Гонзалес беше начело на групата с преметната през рамото М16 и мощно фенерче, което осветяваше пътя през задръстените коридори. На скобата на колана на бойната му униформа висеше тежък тръбен ключ. Непосредствено след него крачеше Логан, после идваха учените. Съли, с оръжия и в двете си ръце, а Маршал и Феръдей — с мешки от камуфлажен плат на гръб, пълни с набързо събрани инструменти и апарати, които можеха да дотрябват, но и да се окажат ненужни. След тях вървеше Усугук с безизразно татуирано лице. Филипс оформяше ариергарда, но не пропускаше често-често да стрелва поглед през рамо.

Минаха покрай складовите помещения на равнище Г. На слабата светлина се виждаха стелажи със стари инструменти и вече излишни сензори, подредени като бдителни пазачи. Когато Гонзалес описваше полукръг с лъча на фенерчето, който осветяваше все нови и нови предмети, от разтворените врати и складовите ниши към тях се стрелкаха неочаквани сенки.

Сумракът и мълчанието започнаха да лазят по нервите на Маршал. Не искаше да оставя Конти и Кери, но възможността да приспособят оръжие, което може да нарани създанието, си заслужаваше риска. Забави крачка, за да изостане малко и да се изравни с тунита.

— Усугук — започна той, нетърпелив да насочи мислите си някъде другаде, — защо наричате планините места на злото?

На тунита му трябваше минутка, за да отговори.

— Историята е много стара. Предавана е от баща на син в продължение на много поколения, които се губят в началото на времето.

— С удоволствие ще я изслушам.

Усугук отново замълча, преди да продължи.

— Моят народ вярва в две групи богове. Боговете на светлината и боговете на мрака. Точно както всяко нещо си има своя противоположност. За щастието има тъга, за деня — нощ. Били са нужни две групи богове, за да се оформи нашият свят. Боговете на светлината са върховните. Те са древни. Това са боговете на добротата и мъдростта. Те благославят лова, пълнят морето с риба. Те се грижат за поддържането на естествения ред. Боговете на мрака са различни. Те управляват болестта и смъртта, човешките страсти. Те живеят в сънищата и кошмарите. С времето тяхното собствено було от тъмнина започнало да ги трови и те завидели на боговете на светлината. Злото, техният инструмент, техният източник на власт, ги прелъстило. И те самите се превърнали в зло.

Завиха зад един ъгъл и продължиха покрай цяла редица работилници.

— Боговете на мрака се опитали да подронят доброто име на боговете на светлината, да обърнат действията им в зло, да замърсят земята и да направят лечебното слънце черно. Когато не успели, се опитали да използват своето зло, за да подкупят боговете на светлината и да ги настроят един срещу друг. Макар боговете на светлината да са били благосклонни, това ги разтревожило и ядосало. Тогава заговорил Анатак.

— Анатак?

— Богът на мошениците. Той не е нито светлина, нито мрак и служи за баланс между тях. Видял действията на черните богове и разбрал, че са разрушителни и опасни за порядъка в природата. Затова предложил помощта си. Отишъл при боговете на мрака и им разказал за една тайна тунитска пещера. Разказал им, че там били държани петдесет от най-красивите и непокварени жени от племето. Красотата им, продължил той, била толкова необикновена, че не трябвало да бъде притежавана от мъже, а да й се възхищават и почитат. Пещерата се намирала дълбоко в една планина. Тази история пробудила похотта на черните богове и кръвта им закипяла.