Линкълн Чайлд - Зоната

Следвайки Гонзалес, те се спуснаха по стълбището до равнище Д, което беше най-ниското в централното крило, а стъпките им предизвикваха тих звън по металните стъпала.

— Боговете на мрака попитали Анатак къде се намира тази пещера. Но богът на мошениците не искал да им разкрие. Казал само, че посещава планината веднъж годишно, в навечерието на всяко лятно слънцестоене, когато пазачите на жените отсъствали заради участието си в церемонията по пречистването. Тази година в навечерието на лятното слънцестоене той тръгнал към кухата планина. Боговете на мрака го последвали, както той очаквал. И щом се оказали в най-дълбоката пещера, Анатак излял върху им течен огън и ги запечатал вътре.

— Лава — измърмори Маршал.

— Гневът на черните богове бил ужасен. Те ревели и крещели, а планината отново и отново плюела кръв. Яростта ми била такава, че небето се пукнало от хоризонт до хоризонт и започнало да кърви. Те буйствали в продължение на хиляда години, но Анатак ги бил запечатал толкова добре, че накрая се уморили. Планината престанала да повръща огън. Небесата вече не кървели.

Досега, помисли си Маршал. С тази легенда, като част от неговата религия, не беше чудно, че Усугук се бе развълнувал при появата на странното тъмночервено северно сияние. Като си помислиш, беше удивително, че мъжът изобщо е могъл да работи в базата, и то с такова плашещо и опасно създание. Но тогава, сети се той, Усугук е бил млад и изпълнен със съмнения в традициите на своя народ. Жалко, че е била нужна толкова стряскаща случка, за да се преобрази.

— А куршуг? — попита той. — Нарече го пазач на забранената планина.

— Когато боговете на мрака били затворени в планината, Анатак повикал куршуг да ги пази, за да е сигурен, че няма да избягат. Куршуг са създания от света на духовете. Не са богове, но са могъщи същества, които не благоволяват да се бъркат в начина на живот на народа. В продължение на много години една група от тях пазела планината. Но много бавно мракът на затворените богове покварил и тях. Те се превърнали в зли създания.

— Гълтачи на души — подхвърли Маршал.

Очите на тунита се стрелнаха за миг към него, после пак се отклониха.

Равнище Е беше дори по-претъпкано с непотребни вехтории, отколкото горните етажи, и напълно тъмно, затова тяхното придвижване се забави още. Гонзалес ги преведе край помещения с различни механизми и една резервна контролна зала, а накрая се спря пред подстанцията до нея. Махна на другите да почакат и влезе вътре. Маршал го наблюдаваше как отвори вратите на електрическото табло, нави няколко големи бушона по местата им, затвори вратите отново и дръпна шалтера. След като изръмжа от задоволство, той излезе в коридора.

— Сега в северното крило трябва да има ток — обяви сержантът.

После ги преведе покрай редица по-малки помещения, а на кръстовището зави надясно. Пред тях коридорът свършваше, преграден от тежък люк, затворен и заключен с катинари. Маршал погледна малко обезпокоено загасената червена крушка над него — предупредителният сигнал, който спирал всички без нужното разрешение.

Гонзалес погледна назад към Филипс.

— Пази ни гърба, докато аз се опитвам да отворя люка.

Маршал наблюдаваше с интерес как сержантът завърта едно по едно масивните резета с водопроводния ключ, докато резбата им протестираше с остро скърцане след половин век бездействие. След като отви и последното резе, той се опита да отключи катинара, като използва огромна връзка ключове, която измъкна от джоба си. Опита десетина пъти, докато улучи нужния ключ. Катинарът беше отключен и Гонзалес хвана дръжката и дръпна люка към себе си. Той се отвори с тихо пукане. От издъхналия уплътнител заваля гумен прах, а отвътре нахлу застоял въздух, примесен с мирис на плесен и разруха.

Отвъд люка мракът беше непрогледен.

— Все едно, че надничаме в гробницата на Тутанкамон — измърмори Съли. Маршал се досети какво иска да каже: в продължение на петдесет години никой не беше прекрачвал този праг.

Гонзалес бръкна встрани от люка, напипа ключа и го натисна. Чу се поредица от пукания и няколко от неизползваните половин век крушки се пръснаха. Но бяха останали достатъчно лампи, за да осветят тесен метален коридор, който изчезваше напред в сумрачното пространство. Всички прекрачиха люка и Гонзалес го затвори и подсигури с резетата.

— Това ми се струва сигурно убежище — подметна Съли, като гледаше одобрително тежкия люк и резетата.