Линкълн Чайлд - Зоната

— Ти видя синтезатора ми — усмихна се Маршал. — Направих си цифров още докато бях в гимназията.

— А аз бях радиолюбител. Още си пазя свидетелството — добави Феръдей.

Логан се обърна към Гонзалес:

— Е, а ти какво ще кажеш. Ще ни отвориш ли сега?

— Никой не е влизал там от петдесет години.

— Това не е отговор — погледна го Логан.

Гонзалес помълча. След това кимна отсечено.

— Какво става с Кери Екберг и останалите? — попита Маршал.

Гонзалес откачи радиостанцията си.

— Гонзалес вика Конти. Повтарям, Гонзалес вика Конти. Обади се.

Никой не отговори. Единственото, което се чуваше, беше пукането на статичното електричество.

— Почакайте — вдигна ръка Съли, — не знаем със сигурност, че това е вярно. Всичко е просто теория.

— Да не би да предпочиташ да стоиш тук и да чакаш нещото да те убие? — погледна го Маршал. — Друга възможност нямаме. — Той се изправи. — Да вървим. Времето ни изтича.

Бяха застанали в сумрачния коридор пред „Радарни усилватели“. Кери стоеше с извърната глава и молитвено сплетени ръце. Трепереше въпреки топлия въздух. Улф погледна към нея, после отмести очи встрани. Конти беше застанал настрана от тях и преглеждаше последните заснети кадри на малкия екран.

— Защо не ми позволи да отговоря на повикването на Гонзалес? — попита тя.

— Вероятно просто иска да надуши къде сме — измърмори режисьорът. — Очевидно е отстъпил след нападението и ще нареди и ние да направим същото.

— Сигурно е отишъл в биологическата лаборатория — обади се Улф. — Присъединил се е към останалите. Ако е умен, е направил точно това.

— Съмнявам се. Гонзалес е войник и не би позволил подобен неуспех да го спре.

— Така ли го наричаш? — изръмжа Улф. — Неуспех? Създанието току-що уби един от хората му.

Конти натисна бутона и малкото екранче угасна.

— Гонзалес няма да се откаже. Вероятно вече действа по въпроса. Сега се е поучил от грешката си. Опита да пренесе битката при звяра, но това излезе неправилен ход. По-добре да избереш място и да оставиш неприятеля да дойде при теб.

Улф го погледна смаяно.

— Емилио, какво смяташ, че е това? Филм, чийто сценарий може да преправиш така, че да ти е по-удобен?

Но Конти сякаш не го чу.

— Да проверим стълбището, край което минахме. Може да е слязъл с екипа си и там да е подготвил смъртоносен капан за звяра. — Той метна камерата обратно на рамо и закрачи надолу по коридора. Улф тръгна след него, въпреки че все още възразяваше.

Кери ги гледаше как се отдалечават. Коридорът беше покрит с преплитащи се сенки, които с всяка минута й се струваха все по-угнетителни. Тя не можеше да прогони образа на Крийл от мислите си: откъснатата втренчена глава, разплисканата кръв, трупът с откъснати крайници. После закрачи сковано, за да ги настигне.

— Или се обаждаме на Гонзалес по радиостанцията, или се връщаме обратно в научната лаборатория — казваше Улф. — Да се разхождаме тук, докато една машина за убиване е на свобода, си е чиста лудост.

— Няма да говориш така, когато получим „Оскар“ за най-добър документален филм. А между другото, ти си въоръжен.

— И Крийл е имал оръжие. Хубаво, голямо пушкало. А виж какво стана с него.

— Не знаем какво е станало. Може да е всичко. Да се е откъснал от останалите. Или да се е уплашил, да е побягнал и да е попаднал право в лапите на звяра.

Наближаваха стълбището. Металната му шахта приличаше на тъмна пещера. Отдолу се носеше слаба светлинка, която осветяваше стъпалата и вертикалните пречки на перилата. Пред тях коридорът се простираше до пресечка, по която се стигаше до лазарета. Конти се спря на най-горната площадка, за да намести камерата по-удобно и да пусне прожектора.

— Няма да ти позволя да слезеш там — каза Улф.

Конти продължаваше да наглася камерата.

— Нима не чу нищо от това, което ти казах по-рано? Просто е прекалено важно за мен. Не мога да напусна този район, без да го проверя. Ако те са там долу, аз трябва да ги заснема. Иначе какъв режисьор съм?

— Не трябваше да излизаме от офицерския стол. — Улф погледна назад към Кери, сякаш търсеше нейната подкрепа.

Тя нищо не каза, защото беше препълнена с тъга и ужас. Споменът за това, че в офицерския стол заради Конти се бе съгласила да се грижи за звукозаписа, й се струваше далеч в миналото. Представата, че за доброто на документалния филм е отхвърлила всички други съображения, сега я изпълваше с отвращение.

— Проверката няма да ми отнеме много време — каза Конти. Той отново сложи камерата на рамо. — Ако искаш, изчакай тук. Кери, ще се нуждая от помощта ти.