Линкълн Чайлд - Зоната

— Красота — мърмореше Конти, докато снимаше. — Направо красота. Единственото по-хубаво нещо би било, ако… — но се усети и млъкна. Свали камерата и стрелна потаен поглед към Улф и Кери.

Сумрачната светлина в коридора намаля, после стана по-ярка и отново намаля. А накрая угасна напълно. Кери се намери в пълна тъмнина. Улф подсвирна изненадано. Няколко секунди по-късно лампите светнаха отново, но сякаш по-слабо.

Конти вдигна камерата на рамо и попита:

— Готови ли сте?

— Не съм сигурен, че това е добра идея — каза Улф.

— Какви ги приказваш? Сега знаем къде са отишли. Нали точно затова дойдохме. Трябва да побързаме. — И той закрачи напред. След миг Улф го последва. С голяма неохота Кери пое след тях.

Коридорът завършваше при пресечка, където кървавите следи ясно завиваха надясно. Малката група мина покрай няколко врати и стълбище, което водеше към равнище В, преди следите да избледнеят. Те спряха там, където на пода се виждаше последното бледо петънце.

— И какво? — попита Улф.

Конти посочи напред.

— Коридорът свършва в онова помещение. — После отново намести окото си зад окуляра на камерата и тръгна натам.

Кери остана неподвижна и наблюдаваше как режисьорът върви към двойна врата, на която пишеше „Радарни усилватели“. Тя беше отворена и за нейна изненада, вътре светеха няколко лампи. Докато гледаше, Конти влезе. Първо погледна надясно, сетне наляво. И тогава замръзна. Дълго време остана неподвижен. След това включи камерата и снима може би в продължение на петнадесет секунди. После надникна навън в коридора.

— Кери? — повика той със странен, удебелен глас. — Можеш ли да дойдеш за малко?

Тя закрачи надолу по коридора и влезе през вратата. Точно пред нея се издигаше огромен метален стелаж, пълен със стари, прашни съоръжения. Когато погледна Конти въпросително, той само кимна към нещо зад гърба й. Тя се обърна и погледна в посочената от него посока. В началото не видя нищо, но после погледна надолу към ъгъла, където се срещаха двете стени. Там лежеше глава, вторачена в нея с изражение, което й се стори почти обвинително. Тя залитна назад, замаяна от двойния удар на шока и ужаса. Част от нея отбеляза, че това някога беше Крийл, бригадирът на хамалите, които бяха наели в Анкоридж. Главата му беше грубо откъсната от раменете, а артериалната кръв бе образувала езерце около нея. Малко по-нататък два обути в ботуши крака стърчаха почти дяволито иззад края на металния стелаж.

Тя изстена и бързо заотстъпва. Блъсна се тежко в нещо. Когато се обърна, лицето й се озова право срещу широкоъгълния обектив на камерата. Той я беше заснел. Тя виждаше отражението на лицето си в стъклото: малко, бледо, наранено и уплашено.

— Спри! — чу се да вика. — Проклет да си, спри, спри, спри веднага!

— Свърших с анализа на кръвта — тихо обяви Феръдей.

Маршал погледна към него. Биологът беше вдигнал очи от мястото си зад центрофугата с фиксиран ъгъл. Беше прекарал последните няколко минути в шетане насам-натам между стереозум микроскопа и центрофугата. Отпечатъците от окулярите му придаваха вид на миеща мечка.

— И? — попита Маршал.

— Не прилича на нищо, което някога съм виждал.

Съли въздъхна нетърпеливо. Гонзалес не се беше обадил да каже какво става и той трудно понасяше чакането.

— Райт, може ли малко по-конкретно?

Феръдей свали очилата от челото си и примигна към Съли.

— Отнася се за белите кръвни телца. Най-вече.

Съли махна с ръка, сякаш искаше да го подкани да побърза.

— Знаете, че белите кръвни телца се борят с инфекциите, възпаленията и прочие. На неутрофилите, лимфоцитите, базофилите и така нататък им е възложена защитата и лекуването на раните. Този организъм има в кръвта си свръхразвита структура на белите кръвни телца. Нещо като машина за лечение, която е взела допинг. Има невероятно висока концентрация на моноцити. И те изобщо не са типични, а огромни. Очевидно са способни да се превърнат в макрофаги и да изхвърлят тон цитокини и други химикали в кръвоносната система, за да предизвикат почти незабавно оздравяване.

Тъй като никой не проговори, Феръдей продължи:

— Има и нещо друго. Изследванията показват една химическа съставка в кръвната и клетъчна тъкан, много подобна на арилциклохексиламин.

— Моля? — попита Маршал.

— Това е действащото вещество на лекарството фенциклидин, известно като ФЦД. Съдържа се в забележително висока концентрация — повече от 100 нанограма на милиметър. Мисля, че е антагонист на НМДА рецепторите и действа едновременно стимулиращо и обезболяващо. Онова, което не мога да разбера, е как създанието е могло да произведе подобен химикал. Никога не съм виждал подобно нещо в природата, не и с подобна концентрация. Ако предположим, че не е привнесено отвън, може би хипофизната жлеза го изпуска в кръвоносната система като реакция срещу стреса. Този потоп от екзотични химикали в кръвта е причината създанието да е недосегаемо за куршуми и други наранявания. То просто не усеща раните и…