Линкълн Чайлд - Зоната

Планът му се струваше достатъчно сигурен. Всичко, от което имаха нужда, беше нещото да се появи. Той приклекна още по-ниско, за да се скрие. Можеше да вижда неясната фигура на Филипс отпред при кръстовището. Редникът играеше роля на примамка. Позицията му беше отлична, защото от нея се откриваше добра гледка и към двата коридора. Щеше да го види още отдалече. Щом се увереше, че го е забелязал, щеше да се оттегли надолу по коридора покрай кабелите и през водата до мястото, където чакаше Гонзалес. Когато звярът наближеше, щяха да сигнализират на Марселин да включи шалтера и шибаното чудовище щеше да се изпържи.

Гонзалес допря буза в приклада на своята М16 и погледна по протежение на цевта. Докато проверяваше електрическото табло и изтегляше кабелите, той съзнаваше много добре, че създанието може всеки момент да ги изненада. Сега, когато всичко беше готово, имаше време да мисли. Но не желаеше да го прави, защото знаеше накъде ще се зареят мислите му. Към спомена как създанието разкъсва Крийл на кучешка храна. И към онези ужасни, безумни, безмозъчни мигове на бягството от радарните усилватели, без да знае дали в следващия миг няма да усети как зъбите потъват в неговия гръб и как тези лапи откъсват крайниците от тялото му…

Размърда се. Нямаше смисъл да пазят тишина, след като капанът беше вече заложен.

— Ей, Филипс — провикна се той. — Има ли нещо?

От мястото си на кръстовището, осветено донякъде от лампите отгоре, Филипс поклати глава и помаха отрицателно с пръст.

Гонзалес отново се размърда в мрака. Жалко, че гранатата на Крийл попадна толкова встрани от целта. Затова не беше изненадващо, че не успя да спре звяра. А градушката от куршуми, която последва? Възможно ли беше всички да са пропуснали? Защото, ако не бяха, това означаваше…

Гонзалес не искаше да навлиза в подробности какво точно означаваше това.

Може би беше мъртво. Може би това беше причината. Било е смъртно ранено и сега трупът му лежеше някъде из тъмните коридори. Или се беше спуснало до равнище В. Може би щяха да седят тук с часове в мрака и да чакат…

Гонзалес силно разтърси глава, за да пропъди тези мисли. Той хвърли поглед в подстанцията към неподвижната фигура на Марселин. Ефрейторът беше доста зле. Сержантът обаче бе почти сигурен, че може да се разчита на него да дръпне шалтера. Това беше риск, който трябваше да поеме. Не можеше да бъде на две места едновременно, а Филипс имаше нужда от…

С крайчеца на очите си забеляза движение и то го накара да хвърли поглед надолу по коридора. Филипс махаше трескаво, а на лицето му беше изписан ужас.

— Идва ли? — подвикна Гонзалес. — Видя ли го?

Филипс подхвана неумело с една ръка карабината си, изпусна я и трескаво я вдигна. През цялото време държеше другата ръка над главата си и махаше с нея като нюйоркски веселяк в новогодишната нощ, който върти кречетало.

— Веднага идвай тук! — кресна Гонзалес. — Марселин, приготви се да включиш шалтера.

Но Филпис не помръдна. Просто си стоеше там, устата му мърдаше, сякаш ужасът му беше отнел гласа.

Гонзалес присви поглед в мрака, дори се смръщи от усилие да види по-ясно Филипс. Когато се вгледа във вдигната ръка, разбра, че тя не просто маха, а сочи. Сочи към нещо зад самия него.

Страх скова тялото му. Той бързо погледна през рамо надолу по коридора зад гърба си.

То беше там. Черно на тъмния фон, може би на около петдесетина метра, и се движеше така безшумно, че Гонзалес никога не би го повярвал за толкова огромно създание. Вторачи се с ужас в него. За миг сърцето му спря да бие, но после отново оживя и се заблъска в ребрата. Той залитна назад, вдигна пръски вода и разлюля електрическите кабели, когато побягна, препъвайки се по коридора към Филипс. Не е възможно, повтаряше един глас в някакво далечно кътче на съзнанието му. Този коридор е единственият изход. Няма начин да е минало край нас. Но въпреки това го беше направило. Когато Гонзалес зае позиция до Филипс, той видя създанието да се спира за миг, а жълтите му немигащи очи се втренчиха хладно в тях, преди да се понесе отново напред.

— Марселин! — изрева Гонзалес. — Сега!

От подстанцията не долетя отговор.

— Марселин, дръпни шибания шалтер!

Не се ли чу ниското бръмчене на трансформатора, който предава напрежението? Трудно му беше да прецени заради шума, който вдигаше, докато жадно зяпаше за въздух, и налягането, което отново внезапно усети в главата си. Създанието продължаваше да се носи към тях. Още няколко секунди и щеше да мине покрай вратата на подстанцията… и да стигне до електрическите кабели. Гонзалес се хвърли на земята с притиснат в приклада на насочената М16 буза. Той опита да се прицели в създанието, но цевта на оръжието се вдигаше и спускаше в съзвучие с ударите на сърцето му. Сега създанието тръгна по-бързо, зарязвайки усилията да се промъква безшумно.