Линкълн Чайлд - Зоната

— Пристъп на вятъра — обясни той, докато внимателно завърташе волана, за да изправи курса. — Тук сцеплението е малко.

Радиостанцията изпука. Барбър се протегна за микрофона.

— Фортнъм?

— Да. Какъв е този шум отвън? Тук хората започват да се тревожат.

Тя обмисли думите си, преди да отговори.

— Движим се по заледен участък. Сигурно няма да продължи повече от няколко минути.

— Разбрах, ще им предам.

Тя остави микрофона и погледна към Карадайн.

Бавно минаха пет минути, после още десет. Барбър осъзна, че дясната й ръка е изтръпнала от стискане на дръжката над вратата. От лекото огъване на леда, постоянното му пукане и бумтене се напрягаше толкова, че скоро май щеше да полудее. Вятърът стенеше и виеше. От време на време някой по-силен порив отместваше влекача настрана, като караше Карадайн да го изправя с особена предпазливост.

Тя се взираше напред в сумрака. Онова в далечината бряг ли беше? Не, само стена от тъмни снежинки, които висяха във въздуха и се виеха и поклащаха като развяващо се на вятъра перде.

— Ледена мъгла — обясни Карадайн. — Въздухът не може да задържи повече влага.

Странната мъглявина започна да обгръща автовлака като облак от черен памук. Видимостта, която поначало си беше слаба, сега изведнъж спадна до нулева.

— Нищо не мога да видя — възкликна тя. — Трябва да намалиш.

— Не мога, ще изгубя инерцията — отговори шофьорът.

Невъзможността да вижда в съчетание с ужасяващото огъване и пукане на леда под тях дойде прекалено много за Барбър. Тя почувства, че хипервентилира и се дави от безпокойство. Успокой се, скъпа, каза сама на себе си. Просто се дръж. Остават само още минутка или две.

Точно тогава излязоха от облака ледена мъгла и сега Барбър можа да види скалите на далечния бряг, които се очертаваха слабо почти в края на осветяваната от фаровете площ. Усети прилив на облекчение. Слава на Бога!

Карадайн отмести за секунда поглед от леда, за да я погледне.

— Е, видя ли? Не беше толкова страшно, нали?

Внезапно камионът се наклони силно напред, в същото време зад тях се чу силен пукот като изстрел от пушка.

— Слабо място — каза Карадайн и здраво натисна педала на газта. — Тънък лед.

Сега започнаха да се движат по-бързо напред, а големият дизел виеше. Изпод тях се чу друг пукот, този път по-силен. Барбър с ужас видя пукнатината, която с шеметна скорост разделяше на две леда пред тях. Карадайн веднага зави така, че пукнатината остана между двете предни колела. Обаче отпред се раздели на други, по-малки, и започна да пълзи по леда под най-странни ъгли, подобна на лятна светкавица. Карадайн остро изви волана и буквално подкара по паяжината от пукнатини. Пукането и бумтенето се усилиха двойно. Точно в този миг един силен порив на вятъра блъсна странично камиона. Барбър изплака, когато усети задницата да занася и плашещо да се накланя, заплашвайки влекача да го извие под остър ъгъл и да го обърне върху пропукващия се лед.

— Завъртяхме се! — извика Карадайн. — Дръж се!

Барбър се вкопчи отчаяно в дръжката над вратата, докато шофьорът се бореше трескаво, за да не позволи на автовлака да се обърне. Слабата инерция, която ги тласкаше напред, му помогна малко да изправи машината. Другият бряг се издигаше точно пред тях на по-малко от петдесетина метра. Но камионът все още се въртеше неконтролируемо. Блъсна се в една от скалите на брега с оглушителен трясък, отскочи настрани и се стабилизира. Карадайн отново даде газ и те с рев преминаха от леда върху неравната повърхност на вечно замръзналата земя.

Барбър издиша на пресекулки. Протегна се към микрофона на таблото.

— Фортнъм, Пени Барбър се обажда. Отзад всички добре ли са?

След няколко секунди сред пукането се чу гласът на оператора:

— Малко сме раздрусани, но иначе сме добре. Какво се случи?

— Блъсна ни порив на вятъра. Но вече не сме на леда и отсега нататък ни чака по-спокойно пътуване.

Тя остави микрофона на поставката и случайно погледна към Карадайн. Той гледаше в огледалото. Когато видя изражението на лицето му, безпокойството й се върна.

— Какво има?

— Изглежда скалата, в която се блъснахме, е пробила левия резервоар.

— За гориво? Но нали имаш два?

— Левият беше пълен до горе, а десният само на една трета.

Тревогата направо я прониза.

— Но нали ще ни стигне, за да стигнем до Арктик Вилидж?

Карадайн не я погледна.

— Не, госпожо, не мисля.

Бяха работили бързо при възможно най-малко светлина. Гонзалес не знаеше в каква степен звярът разчита на зрението си, но нямаше смисъл да го улесняват.