Линкълн Чайлд - Зоната

— Друго създание — повтори Маршал. Все още му беше трудно да смели всичко казано.

— Може би не бива да се изненадваме — обади се Феръдей. — Според Теорията на игрите най-малка е вероятността да се получи най-благоприятният резултат.

— С размерите на лисица — повтори Маршал. — И е убило седем човека.

Усугук кимна.

— Вярвате ли ми сега? Този куршуг е дори още по-важен дух. Той няма да си тръгне, както направи предишният. Не можете да го убиете. Не можете да го победите. Можете единствено да си тръгнете. Все още има малка възможност да ви позволи това.

— Но ние не можем да заминем — възрази Маршал. — Прекалено много сме за снегомобила. В капан сме заради бурята.

Тунитът го погледна с бляскащи очи.

— Тогава ми е много мъчно за вас.

— Толкова ли друса обикновено? — попита Пени Барбър през стиснати зъби. — Имам предвид пътя.

— Не. Обикновено го покриват със слой лед. Но ние прокарваме свой собствен път. Просто се хвани за дръжката, която е за олеле.

— За какво?

— Дръжката над главата ти.

Барбър се протегна, вкопчи се в хоризонталната метална пръчка и стрелна поглед към Карадайн. Кабината на огромния камион беше толкова голяма, че той всъщност беше извън нейния обсег. Имаше чувството, че ръцете му непрекъснато се движат — по волана, към лоста на скоростите или към някое от безбройните копчета по арматурното табло. Никога преди не се беше возила в камион и се удиви колко високо над земята се намират.

— Не трябва да карам с повече четиридесет и осем километра в час — обясни шофьорът с постоянното си парче дъвка в устата. — Не искам да повредя лафета на полуремаркето. А щом стигнем до езерото, ще трябва да намалим още, но там поне возията ще бъде по-гладка — Той се изкиска.

На Барбър не й хареса смехът му.

— Какво езеро?

— За да стигнем до Арктик Вилидж, трябва да прекосим езерото. Езеро Изгубена надежда. Прекалено широко е, за да го избегнем. Но беше доста студено, така че не би трябвало да имаме някакви проблеми.

— Ти се майтапиш, нали?

— Защо си мислиш, че ни викат арктически шофьори? Осемдесет процента от редовните зимни маршрути са върху лед. Минаващите по сушата са само двадесет процента.

Барбър не отговори. Езеро Изгубена надежда, помисли си тя. Да се надяваме, че няма да се окаже достойно за името си.

— Имаме голям късмет, че духа вятър — продължи Карадайн. — Не позволява снегът да се натрупва и ми помага да намирам най-равния маршрут през вечната замръзналост. Трябва да бъдем много внимателни. Не можем да рискуваме да спукаме гума, защото хората отзад са без отопление.

Барбър погледна в огледалото за обратно виждане. На отразената светлина от фаровете тя с мъка различи сребристата маса на караваната. Вътре имаше тридесет и пет души. Тя си ги представи седнали един до друг. Сигурно не говореха много. Те разполагаха само с едно или две фенерчета за осветление. Вероятно караваната вече беше изстинала.

Карадайн й беше показал как да използва радиостанцията, за да се свързва с Фортнъм. Тя взе микрофона от неговата поставка, провери дали е настроена на нужната честота и натисна комутатора.

— Фортнъм, там ли си?

Чу се кратко пукане.

— Да.

— Как е при вас?

— Засега добре.

— Стана ли студено?

— Още не е.

— Ще ви държа в течение за това как се развива пътуването. Ако имате нужда от нещо, обадете се.

— Разбира се.

Барбър не знаеше какъв е етикетът за приключване на разговор по радиостанция, затова просто остави микрофона обратно на мястото му. Последната част на разговора беше само за повдигане на морала. Разбира се, че нищо не можеше да направи, за да им помогне. Тя погледна към Карадайн.

— Колко остава?

— До Арктик Вилидж? От базата до северния аванпост са триста тридесет и шест километра. Там отиваме.

Триста тридесет и шест километра. Вече пътуваха близо час. Барбър започна да пресмята наум. Оставаха им почти шест часа път.

Отвъд широкото предно стъкло бурята яростно въртеше белите снежинки на фона на пълния мрак около тях. Вятърът вдигаше огромни облаци сняг от земята, оголвайки безлично сивия лунен пейзаж на вечно замръзналата земя. Карадайн беше включил всички фарове на камиона, включително тези за мъгла. Въпреки лековатия му тон и шегите тя забеляза колко внимателно оглежда земята пред тях и как предпазливо завива, за да избегне всяко възможно препятствие.

Кабината така подскачаше и се клатушкаше, че Барбър не можеше да се освободи от чувството, че зъбите й ще изпадат. Питаше се как ли я карат Съли и Феръдей в базата и дали Маршал се е върнал. Може би не трябваше да се остави на Съли да я убеди, че се налага да замине. Това беше толкова нейна експедиция, колкото и на всеки от останалите. Тя не беше просто компютърен специалист, а имаше и важни изследвания, които не биваше да изоставя само защото…