Линкълн Чайлд - Зоната

Нещо се беше променило. Тя погледна към Карадайн.

— Намаляваме ли?

— Аха.

— Защо?

— Наближаваме езеро Изгубена надежда. По леда не трябва да се кара с повече от тридесет километра в час.

— В караваната няма отопление. Не можем да се бавим.

— Госпожо, нека ти обясня. Когато караш по замръзнало езеро, под леда се образува вълна. Вълната ще ни следва, докато го пресичаме. Ако караш много бързо, тя ще стане твърде голяма и ще пробие леда. Случи ли се това, отиваме на дъното. Ледът над нас замръзва за минути и бързо-бързо ще се уредим с безплатни гробове, които…

— Стига. Разбрах.

Сега от мрака пред тях на светлината на фаровете се появи матов отблясък. Барбър се поизправи на седалката и се вгледа напрегнато и нервно в него. Пред тях се простираше лед, който изчезваше в далечината, изгубен в снежната вихрушка.

Карадайн намали още скоростта, превключвайки на по-ниски предавки, а после остави машината да спре с кратко съскане на въздушните спирачки. Протегна се назад към спалното и извади дълъг инструмент с форма на пневматичен къртач.

— Веднага се връщам — подхвърли той през рамо, докато отваряше вратата.

— Но… — започна тя.

Обаче шофьорът излезе, затвори вратата и скочи на земята, изчезвайки от погледа й, и Барбър замълча. След миг го видя отново да крачи пред камиона — нелепа гледка със своята тропическа риза и инструмент, поставен на рамото. Вятърът беше отслабнал и облаците сняг се виеха около него, сякаш искаха да го помилват. Докато тя гледаше, той стъпи на леда и мина почти стотина метра напред. Тогава свали инструмента от рамо, дръпна връвта и запали двигателчето, после притисна острието към леда. Тя осъзна, че това беше неговият механичен гадател. След тридесет секунди той проби леда и се затътри обратно към камиона. Качи се, отвори вратата и се настани на мястото си. На лицето му грееше широка усмивка. Тънък слой лед покриваше косата и раменете му.

— Знаеш ли, че си голям малоумник? — каза тя. — Да излезеш в бурята само по риза!

— Студът е състояние на ума — отговори Карадайн, остави къртача отзад и след това потри ръце. Дали от студ или от задоволство — Барбър не можа да определи.

— Дебелината на леда е петдесет и шест сантиметра.

— Това лошо ли е?

— Не, напротив. Трябва да е най-малко четиридесет и пет. Този може да издържи двадесет и пет или дори тридесет тона — Той посочи с пръст назад към къртача и се изкиска. — Зная, че това пътуване е бедничко откъм техника. Нямаме възможност непрекъснато да определяме контурите на леда, нито радар за лед, каквито използват по действителните зимни маршрути. Но за сметка на това нямаме и ограничения за товара, нито пък досадни диспечери.

Той я изгледа продължително.

— Добре, ще ти кажа нещо, за да си подготвена. Карането по лед не е като движението по обикновен път. Той се огъва под камиона и вдига много шум.

— Какво?

— По-добре да чуеш сама — усмихна се той, освободи спирачката за паркиране и включи на скорост. — Сега ще се спуснем бавно върху езерото. Човек не бива да стъпва прекалено бързо на леда, за да не го разтегне.

— Да го разтегне? Не, ти сигурно няма да направиш това. — Барбър погледна към привидно безкрайната ледена площ, която се простираше пред тях. Наистина ли щяха да минат с осемнадесетосен автовлак по него?

— Добре — Карадайн пусна камиона да пълзи напред към брега, а после погледна отново към нея и намигна. — Ето сега, госпожо, трябва да стискаш палци.

Те изпълзяха на леда с малко повече от шестнадесет километра в час. Барбър се напрегна, когато почувства как клатушкането и блъскането на вечно замръзналата земя отстъпва на много по-тревожното усещане за огъващия се под тях лед. Карадайн се намръщи съсредоточено, стиснал с едната ръка волана и отпуснал другата върху лоста за скоростите. Двигателят започна да вие, докато се придвижваха напред.

— Трябва да поддържам високи обороти — измърмори той. — Това помага срещу завъртане.

Когато напреднаха още по леда, Барбър започна да чува един нов звук — тихо пукане, което се носеше от всички страни, сякаш някой къса целофана на коледна играчка. Тя преглътна мъчително. Не беше трудно да отгатне какъв е този шум. Ледът протестираше под голямата тежест на автовлака.

— Колко има до другата страна? — попита тя с леко одрезгавял глас.

— Шест километра и половина — отговори Карадайн, без да отмества поглед от леда.

Те продължиха със скоростта на охлюв, а пукането на леда се усили. По ледената повърхност се носеше сняг и на светлината на фаровете образуваше вихрушки, смерчове и всякакви други фантастични форми. От време на време Барбър чуваше остър пукот и думкане откъм леда. Тя прехапа устна и започна да отброява минутите наум. Внезапно камионът се отклони и се плъзна надясно. Тя бързо погледна към Карадайн.