Линкълн Чайлд - Зоната

— А ти какво му каза?

— Казах му истината. Че е пазач на забранената планина. И че Гълтача на души не може да бъде убит.

— Как реагира той?

— Дълго време писа в малката си книжка.

Логан порови из джоба си, извади избледнелия дневник и го подаде на Усугук. Тунитът го отвори внимателно, прелисти пожълтелите страници и го върна, кимвайки с глава.

— „Тунитите знаят отговора“ — цитира Логан. — Може би това е въпрос, а не твърдение?

— Какво стана после? — попита Съли.

— Следващия ден, когато отново влязохме, аз бях въоръжен. То се държеше по различен начин. Беше неотзивчиво и враждебно. Когато учените го насилиха, нападна.

— И уби всички? — прекъсна го Съли.

— Не. Не наведнъж.

— Тогава как?

Докато говореше, тунитът бавно беше навел глава към пода. Сега изведнъж вдигна поглед и ги огледа един по един със замъглени от спомените очи.

— Не ме питай. Не искам да си спомням — отговори той с треперещ глас.

В лабораторията се възцари тишина. Усугук бавно остави погледа си отново да се впие в онази далечна точка. Лицето му се отпусна и по него отново се изписа примирение.

— Стреля ли по него? — попита колкото се може по-внимателно Маршал.

Усугук кимна.

— Какво стана?

— Куршумите го раздразниха.

Сега се намеси Логан.

— А ти как се измъкна?

— То… ни преследваше. Онези, които останаха живи, се опитваха да избягат от северното крило. То ни разпръсна един път, после втори. Накрая останахме само аз и Уилямсън. Криехме се в помещението с ел. таблата недалеч от люка за напускане на северното крило. — Говорът му се забави, започна да се накъсва. — Излезе от сенките… Уилямсън изпищя… то се хвърли върху му… той залитна назад и падна върху оголената част на връзката… стана късо, получи се ярко сияние и много пушек… Аз избягах колкото можех по-бързо от северното крило.

Настъпи дълга пауза, която никой не наруши.

— Полковник Роуз повика специален екип — най-накрая заговори отново Усугук. — Когато се върнахме в северното крило, намерихме куршуг все още легнал върху тялото на Уилямсън. Вече не мърдаше.

— Мъртво? — предположи почти шепнешком Съли.

Усугук поклати глава.

— Решило бе да продължи нататък. Да изостави телесната си същност.

— Какво направиха с тялото му? — попита Маршал.

— То изчезна.

— Какво? — изуми се Съли.

— Върнаха се по-късно с чувал за трупове, но вече го нямаше. — Тунитът отново ги изгледа един по един.

— Станало е това, което ви казах. Избрало е да се върне към духовната си форма.

Съли поклати глава.

— Вероятно е изпълзяло някъде, за да умре. Те са бързали да затворят крилото, да прикрият произшествието. Обзалагам се, че не са го търсили прекалено усърдно.

Маршал погледна към шамана.

— А ти? Какво направи след това?

— Уволних се от армията. Взех неколцина от моето село, които бяха готови да ме послушат, и създадох нова общност във вътрешността. Стремяхме се да живеем по стария и единствено верен начин на моя народ, така както беше живял хиляди години преди да дойдат кидлатет. Оставих нещата от физическия свят зад гърба си.

Съли не го слушаше.

— Не разбирате ли? — възкликна той. — То е чувствително към електричеството. Това е неговата Ахилесова пета. Трябва да съобщим на Гонзалес.

Тунитът бързо вдигна очи.

— Нищо ли не разбрахте от това, което ви казах? Това не е животно. То е дух от отвъдното. Не можете да го убиете. Това е причината да се върна. За да ви кажа това. Първия път не ме послушахте, но сега трябва. Защото казвам истината. Аз съм единственият, който оцеля.

Съли не отговори. Той прекоси стаята и взе радиостанцията, която Гонзалес му беше дал.

— Има и втора причина да дойда — каза Усугук и се обърна към Маршал. — Създанието, което сте намерили. Каза, че е по-голямо от полярна мечка, нали?

Маршал кимна.

— Точно така.

— Създанието, което учените изрязаха преди петдесет години от леда, беше с големината на арктическа лисица.

Настана смутено мълчание. За известно време никой не помръдна. Тогава Съли вдигна станцията и натисна комутатора.

— Д-р Съли вика сержант Гонзалес. Чуваш ли ме?

От радиостанцията се чуваше само шумът на статичното електричество. Съли опита отново.

— Съли вика Гонзалес. Чуваш ли ме? Край.

Отново само шум.

Докато Съли опитваше за трети път, Усугук стана от стола и се приближи до Маршал и Феръдей.

— Когато дойдохте тук и от небето заваля кръв, се уплаших, че сте събудили още един — каза той. — Затова предупредих всички ви да си вървите. Аз съм шаман. С единия крак съм във физическия свят, а с другия в духовния. Трябва да ми повярвате, че разбирам тези неща.