Линкълн Чайлд - Зоната

Гонзалес надникна в мрака пред тях.

— Ще го проверим само за да сме изчерпателни. След това ще се върнем при стълбище 12 и ще проверим равнище В. Да вървим. Процедурата остава същата.

— Подушвате ли? — попита Крийл.

— Какво? — попита Филипс.

— Не знам. Мирише на нещо като хамбургери.

Гонзалес се протегна навътре и отново запали лампите. Няколко флуоресцентни пръчки започнаха да примигват и заработиха. И тогава най-близката потъмня с тихо пращене.

Той се смръщи. Мамка му, пак ли. Точно сега ли намери проклетият баласт да изгори? Далечният край на помещението беше полуосветен, а пространството точно пред тях тънеше в сумрак.

Филипс изсумтя.

— Избрал си странно време да огладнееш — подхвърли той на Крийл.

Гонзалес мина през вратата, а останалите го последваха.

— Не бе, човече. Нямах предвид сготвен хамбургер.

Гонзалес зави наляво, готвейки се да мине отново покрай стелажите. Крийл го следваше плътно, но сержантът се закова на място.

Отпред, на мястото, където стените се събираха, можеше да различи първите няколко складови ниши. Обаче в едната от тях нямаше радари с металически страни, както в другите. Вместо това на дъното й лежеше някакъв предмет. Той изглеждаше матов на слабата светлина.

— Сърцето ме боли — обади се Марселин.

Гонзалес се пресегна за фенерчето на колана и заби лъча му в нишата. Светлината извади на показ омачкан прозрачен найлон със засъхнала кръв в него.

Питърс.

В този миг Марселин започна да хленчи.

Гонзалес рязко се обърна. Нещо надничаше към тях от противоположния ъгъл на стелажа. В краткия миг, през който го видя, Гонзалес забеляза гъста, рунтава тъмна козина, голямо ухо със сърцевидна форма като на прилеп, израснало отстрани на главата, и едно жълто око.

Имаше и нещо друго. Главата беше твърде високо… прекалено високо от пода…

Ушите му заглъхнаха, когато гранатометът на Крийл изтрещя. Гранатата прелетя покрай стелажа и избухна след удара в един рафт на около метър и нещо от мястото, където се беше показала главата. Помещението се разлюля. Червено-жълт пушек се понесе на кълба към тях, а наоколо заваля дъжд от метални късове и парчета стъкло от електронните лампи.

— Назад! — изрева Гонзалес.

Те се запрепъваха към второто помещение.

— Заемете позиции в ъглите! — заповяда Гонзалес. — Филипс, Марселин, прикривайте вратата! Внимавайте за кръстосания огън!

Той се оттегли в задния ляв ъгъл, клекна зад последния стелаж, за да използва края му за прикритие, и насочи карабината към тъмния вход. Сърцето му биеше по-силно, откогато и да било.

До него Крийл ломотеше:

— О, Боже, о, Боже!

— Застани зад мен — нареди му Гонзалес. — Ако се покаже, цели се във вратата. Вратата, разбра ли? Ако случайно улучиш моите хора, ще те гръмна.

Но Крийл изглежда не го чу.

— О, Боже…

— Пригответе се! — извика Гонзалес на войниците. От другия край на помещението не се чу отговор, като се изключи тихият хленч, който вероятно идваше от Марселин.

Гонзалес погледна по дължината на цевта на М16, полагайки усилия да овладее внезапния пристъп на паника, който в началото едва не го съкруши. Мина една ужасяваща минута, после още една. Сержантът се опитваше с примигване да отстрани потта, която се стичаше по челото му. Тихият звук, който беше чул преди, сега се усили, изпълвайки ушите и дори главата му с тъпа болка…

Главоболие. Марселин беше споменал и това…

Гонзалес се скова. В мрака на входа нещо се раздвижи.

Той примигна отново и бързо разтърка очи с ръка. Сумрачната светлина правеше номера. Но не — наистина имаше някакво движение в сенките, нещо сиво на тъмния фон. За миг то се спря. След това пак тръгна и бавно-бавно главата му започна да се плъзга навън. Беше трудно да се различат някакви подробности в приглушената светлина, но въпреки това шум, наподобяващ гъргоренето на давещ се човек, се понесе от гърлото на Крийл. Парализиран като останалите, Гонзалес стоеше вторачен. То продължаваше да приближава, черно, с формата на куршум, с масивен гръбнак, който се извисяваше до чифт невероятно силни високи рамене. Не приличаше на нищо, което сержантът някога беше виждал. Беше величествено и ужасяващо.

Главата се показа напълно от вратата, втренчена в посоката, където се намираха Марселин и Филипс. Докато Гонзалес гледаше, тя отново се размърда и мъчително и безочливо бавно се обърна, за да погледне към него. Жълтите очи сякаш приковаха неговите.