Линкълн Чайлд - Зоната

Той хвърли поглед на Марселин. Ефрейторът беше зает да извръща поглед от кървавите петна. Лицето му имаше зеленикав вид.

— Ефрейторе? — повика го малко по-високо Гонзалес, за да заглуши бученето на трансформаторите.

Очите на Марселин се стрелнаха към него.

— Сър?

— Добре ли си?

— Да, сър.

Гонзалес кимна и отново насочи очи към реките от кръв. Десетките кървави следи бяха оставили отделни очертания, свидетелство на трескавите събития, които се бяха случили преди малко. Някои от тях водеха към коридора и обратно към лазарета в посоката, от която бяха дошли войниците. Но имаше и друг комплект следи, ако можеха да бъдат наречени така, които водеха в другата посока и още по-навътре в базата. Той откачи фенерчето си от колана, включи го и започна да ги оглежда. Те представляваха големи разкривени розетки. Криви нокти, дълги и жестоки на вид, стърчаха от всяка следа.

Той ги изучава втренчено доста дълго време.

Гонзалес се смяташе за обикновен човек, който има малко потребности и още по-малко изисквания. Той никога не се беше нуждаел от компанията на други хора и единствената гордост, която познаваше, беше тази да си свърши добре работата. Затова никога не се бе натискал за повишение и никога не бе изпитвал силно желание да напредне отвъд чина на сержант. Чувстваше, че той е най-подходящият за него. Достатъчно висок, за да може да налага своята представа за порядъка на нещата, но не толкова, че да изисква нежелани отговорности. Това беше и причината Гонзалес да е единственият войник, останал по-дълго от осемнадесет месеца в база „Страх“. Истината беше, че вече беше прекарал тук повече от тридесет години. Никога нямаше да забрави лицето на майора във Форт Макнейр, когато, връщайки се от отпуск след първата командировка в база „Страх“, той помоли да бъде изпратен отново там. Би могъл да се пенсионира още преди години, но не можеше да си представи да върши нещо друго, освен да прави всичко възможно тази извадена от употреба и забравена инсталация да получава най-добрите грижи. Нямаше семейство и притежаваше малко неща извън Библията и високия куп криминални романи, които вечер четеше отново и отново по азбучен ред на заглавията. Беше прекарал толкова време в компанията на собствените си мисли, че скоро тя се превърна в най-предпочитаната. Съществуването му беше просто, но добре подредено, разумно и предсказуемо, точно както той обичаше.

Затова кървавият отпечатък, осветен от лъча на фенерчето му, предизвикваше толкова неприятно чувство на тревога у него.

Мислите му бяха прекъснати от Крийл, който зареди подцевния гранатомет на своята карабина.

— Трябва да знаеш — каза бригадирът, — че веднъж чичо ми спечели африканско сафари. Честна дума. Първа награда в лотария за лосовете. Така можа да отстреля африкански бивол. Хвалеше се с този лов дълги години.

За нашия лов тук никога няма да ти позволят да се пъчиш, помисли си Гонзалес. Той огледа хората си.

Филипс осветяваше с фенерчето си пода и стените и пръските кръв изскачаха или изчезваха под местещия се кръг светлина. Марселин стоеше на прага и гледаше към коридора с наклонена глава, сякаш се вслушваше в нещо.

— Готови ли сме? — попита тихо Гонзалес.

— Да, по дяволите, готови сме — отговори Крийл. — Хайде да гръмнем това нещо.

Те се прегрупираха на прага и тръгнаха по коридора. Филипс отново пое челото, като допълваше слабото осветление с лъча от своето фенерче и го плъзгаше бавно насам-натам, следвайки тревожно големите следи. Тук-там по пода имаше капки кръв, които сякаш нямаха нищо общо със следите. Дали създанието не се беше наранило по някакъв начин?

— Исусе — чу се гласът на Филипс, — какви, по дяволите, са тези следи?

Коридорът беше задънен и завършваше с кръстовище. Отляво лежаха няколко неизползвани и празни кабинети, а вдясно се отиваше до помещенията с усилвателите за радарите. Те се спряха, докато Филипс внимателно осветяваше всичко наоколо. Отпечатъците вече не бяха така ясни, а кървавите капки не бяха толкова чести, но категорично водеха надясно.

Гонзалес усети как му премалява. Помещенията с радарните усилватели бяха тесни, наблъскани с екипировка пасажи и ниши, използвани като складове. Ако създанието беше вътре, щеше да е неблагодарна работа да го вдигнат и отстрелят.

— Да вървим — каза той. — Оръжията за стрелба. Не говорете, освен ако не е крайно наложително.

Той ги изгледа един по един, спирайки се малко по-дълго на Марселин. Зеленикавият цвят се беше оттеглил от лицето на ефрейтора, за да отстъпи място на тревожна бледност.