Линкълн Чайлд - Зоната

Режисьорът се обърна към нея.

— Какво си мислиш? Аз ще стоя настрана от войниците. Ще ги следвам по шума и те никога няма да разберат, че съм там, докато не започнат да стрелят. А тогава ще е твърде късно да направят нещо.

— Но ще си в опасност… — започна Кери.

— Да не мислиш, че тук съм в по-голяма безопасност? Аз лично бих предпочел да съм по-близо до карабините.

— Кери е права. Войниците съзнателно се излагат на опасност. Това означава, че и ти ще бъдеш изложен на нея.

— Тогава ела с мен — Конти кимна към оръжията — и ги вземи. По-добре да не се разделяме.

Улф не отговори.

— Чуй ме — започна Конти. — Ние дойдохме тук, за да заснемем този звяр. Не разбираш ли каква възможност ни се предоставя? Това е нова история, много по-велика от всичко, което някога сме очаквали. Наистина ли мислиш, че ще си седя в това помещение и ще си въртя палците, докато филмът на моя живот, а може би и кадрите на всички времена, се развива на хвърлей място оттук?

Когато никой не отговори, той скочи на крака и започна да крачи насам-натам из столовата.

— Разбира се, съществува известна опасност. Обаче това ще превърне заснетото в най-вълнуващия документален филм, който някога е правен. Ние живеем събитията така, както те се развиват. Суровият материал ни заобикаля отвсякъде. Ние тримата, режисьорът, изпълнителният продуцент и кабелната телевизия, представляваме документалния филм. Той е толкова експериментален, колкото никой друг, игрален или документален, не е бил досега. Той е толкова органичен, колкото не е бил никой проект, който се развива по сценарий и разкадровка. Не разбирате ли? Свидетели сме на зората на напълно нов филмов жанр!

Докато говореше, лицето на Конти се зачерви и очите му заблестяха. А гласът му потреперваше с почти месианска увереност. Въпреки страха си Кери започна да изпитва вълнение. Улф слушаше мълчаливо, а очите му следяха режисьора, докато крачеше напред-назад.

— Има и нещо друго — продължи Конти. — Ашли е мъртва. Тя жертва живота си за този проект. Трябва да го направим, дори и само заради нея. Сега аз ще бъда водещ.

За известно време се възцари мълчание. След малко се обади Улф:

— Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш?

— Учил съм за оператор. Ще заснема такива кадри, че Фортнъм ще захвърли камерата от срам. — Конти се обърна към Кери. — Аз ще снимам, но сцените ще минат по-гладко, ако ти се заемеш със звукозаписа.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ще си закача преносимия миксер.

Конти кимна.

— Аз ще приготвя останалото. Кери, ти вземи радиостанцията. След пет минути тръгваме.

Маршал караше снегомобила толкова бързо, колкото му стискаше във виещите се около него облаци сняг и лед. Снегът бе намалял, но за сметка на това вятърът беше станал по-силен и пищеше около вратите и прозорците на голямото превозно средство. Сигурно скоро щеше да се съмне, но часът сякаш нямаше значение в тази ничия земя на монохромна сивота. От време на време му се струваше, че е под вода, като че земята и небето са се слели от яростта на бурята в странен нов елемент, някаква химическа суспензия, през която снегомобилът си пробиваше път.

Маршал хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Усугук седеше с кръстосани крака в задната част на кабината, а в скута му лежеше медицинската кесия. Беше оставил очуканата си карабина в снежната къща и сега бе невъоръжен. С отметната назад качулка и открито, набръчкано от времето лице, изглеждаше смален от парката, която го обгръщаше. Въпреки че Маршал няколко пъти се беше опитал да го въвлече в разговор, тунитът не каза много по време на пътуването на юг. Вместо това лекичко се полюшваше, но не от друсането на снегомобила, и сега беше започнал тихичко да си напява нещо.

Маршал направи още един опит.

— Когато бяхме в твоя лагер, ти каза, че времето ти за лов е минало. Ловец ли си бил?

Усугук се изправи.

— Да. Велик ловец, но това беше преди години, когато още бях малък човек.

— Малък човек? Има нещо, което не разбирам. Защо живеете толкова навътре в сушата, далеч от морето? При този климат не бива да се отказваш от нищо. Там няма храна, като се изключи някоя случайна бяла мечка. Ти сам го каза: животът е толкова по-лесен, когато живееш по крайбрежието.

На Усугук отново му трябваше известно време, за да отговори:

— По-лесният живот не ме интересува.

— Искаш да кажеш, че ако другите не се върнат, ще останеш да живееш сам в пустошта?

Последва дълго мълчание.