Линкълн Чайлд - Зоната

Усугук кимна бавно. Снежната къща отново потъна в мълчание, нарушавано единствено от пукота на огъня и тъжния вой на виелицата отвън.

— Не е било убийство с осколъчна граната 26 26 Оригиналният термин, използван по време на Виетнамската война, е to frag — от fragmentation grenade (осколъчна граната), използвана за убийството на непопулярен командир, защото не остават доказателства. — Б.пр. — отбеляза шаманът и отвори очи.

Маршал го погледна изненадано.

— Служил ли си?

Усугук не отговори на въпроса.

— Било е грешка.

— Моята част никога не беше губила войник заради приятелски огън. Наредиха ми да излъжа, за да бъде покрито. Когато отказах, моят командир уреди всичко така, че да ме уволнят дисциплинарно. Аз трябваше… трябваше да съобщя новината за смъртта му на неговата жена.

Усугук изсумтя тихичко, после бръкна в медицинската си кесия и извади няколко малки предмета. След като изглади кожите пред себе си, започна да хвърля нещата върху тях и ги наблюдаваше как падат.

— Заклел си се никога повече да не докосваш оръжие. Такава клетва не бива да се дава с лекота. А сега? Какво ще правиш?

Маршал си пое дълбоко дъх.

— Ако навън има нещо… нещо, което има за цел да ни убие до един, ще направя всичко възможно, за да го убия първи.

Усугук погледна в огъня. После обърна набръчканото си и непроницаемо лице към Маршал.

— Ще дойда с теб — каза той. — Но сега единствените животи, които отнемам, са тези, които са нужни, за да продължа своя. Дните ми на ловец свършиха.

Маршал кимна.

— Тогава ще ловувам и за двама ни.

Пени Барбър искаше да вземе цялата важна за експедицията информация: базата данни за новите постъпления на проби и онлайн лабораторните журнали на учените. Накрая не успя да вземе нищо. Двамата войници, Марселин и Филипс, които въпреки карабините М16 изглеждаха притеснени, не й оставиха никакво време. На Барбър, Анг Чен и четиримата останали, включени в тяхната група, беше наредено да облекат най-топлите си дрехи и да вземат някакъв документ за самоличност. Събраха ги в офицерската столова, провериха имената им по главния регистър, в който бяха отбелязани всички, пребиваващи в базата. След това ги придружиха до сборния район. Филипс застана отпред, а Марселин отзад. Крачеха бързо и в пълно мълчание по коридорите и спираха на всяко кръстовище, за да може Филипс да разузнае. Когато стигнаха до централното стълбище, поеха нагоре, после прекосиха входното фоайе, доста призрачно заради икономичното нощно осветление, и стигнаха до помещението за аклиматизация. То беше толкова претъпкано, колкото безлюдна бе останалата част от базата. Когато отвориха вратата, към тях се обърна цяло море от напрегнати лица.

Гонзалес стоеше начело на групата. Пред него имаше ръчна количка, пълна с оръжия, достатъчни за малка армия, които той внимателно проверяваше едно по едно. Сержантът кимна на войниците, след това дръпна затворната шейна на пистолета, който преглеждаше, и го пъхна в кобура си.

— Това ли са последните? — попита той.

— Да, сър — потвърди Марселин. Той подаде списъка с имената на сержанта, който го прегледа, изръмжа одобрението си и го остави настрана. После хвърли поглед на часовника си. — След пет минути Карадайн ще е готов да товари. — Той се обърна към групата. — Внимание, всички да слушат. Искам сега да облечете парките. Раздаваме допълнително ръкавици, шалове и качулки — ще ги намерите там в кашона. Когато дам сигнал, ще излезем навън. Трябва да ме следвате неотклонно право към караваната. През цялото време ще пазите тишина. Някакви въпроси?

Никой не се обади.

— Тогава се залавяйте за работа.

Чу се металическо скърцане, когато три дузини гардеробчета бяха отворени почти едновременно. След като отвори своето, Барбър навлече парката, уви един шал около врата си, после грабна плетена качулка от големия кашон в средата на помещението и я нахлузи на главата си. В единия си джоб пъхна резервен чифт ръкавици, а в другия още един шал.

— Аз имам въпрос — каза един грубоват глас. Той принадлежеше на бригадира на общите работници Крийл. Само той не си беше облякъл парката и стоеше облегнат на стената, кръстосал яки ръце на гърдите си.

Гонзалес погледна мъжа и кимна.

— Какво възнамерявате да правите, след като камионът си замине?

— Планираме да спрем убийствата.

— Искаш да кажеш, че ще го подгониш?

— Каквото и да е това създание, мисля, че то доста половува. Сега е наш ред.