Линкълн Чайлд - Зоната

— Знак за закрила. За да накарам куршуг да ви пощади. — Шаманът отвърна на вторачения поглед на Маршал. — Присъствието ти тук означава, че закрилата е била неуспешна.

Маршал отново се поколеба. Той беше минал целия този път, но не знаеше как да започне и дори какво да попита. Затова си пое дълбоко дъх.

— Слушай, Усугук, зная, че вече ти причинихме тревоги и затруднения, и аз дълбоко съжалявам за това. Не е било нарочно.

Тунитът не продума.

— Сега имаме неприятности. Много сериозни неприятности. И аз дойдох тук с надеждата, че ще можеш да помогнеш.

Усугук пак не отговори. Изражението му беше безизразно, почти необщително.

— Планината — продължи Маршал, — за която ни каза, че е зло. Ние открихме нещо там, докато провеждахме своите опити. Същество по-голямо от полярна мечка, затворено в леда. Ние… ние го изрязахме от леда. А сега то е изчезнало.

Когато Маршал разказа това, изражението на шамана се промени. Нещо, което твърде приличаше на шок, се появи на лицето му.

— Не знаем какво точно е то. Мога само да ти кажа, че причини наранявания и смърт.

Шокираното изражение изчезна и на негово място се появи същата смесица от страх и тъга, която Маршал си спомняше от първата им среща.

— Защо дойде при мен? — попита тунитът.

— Преди петдесет години в базата е имало научна експедиция. Случило се нещастие. Повечето от учените загинали. Но ние открихме един техен дневник. Там се съдържаха следните думи: „Тунитите знаят отговора“.

Усугук седеше неподвижно вторачен в огъня. Маршал зачака, несигурен дали да продължи да говори, или да запази мълчание. След около минута шаманът се протегна, започна да рови бавно сред различни ритуални предмети и стисна кокалената дръжка на нещо, което приличаше на барабан. Тесен обръч около тридесетина сантиметра в диаметър, върху който имаше стегнато опъната кожа. Той започна бавно да го удря в дланта на другата си ръка, замахвайки при всеки удар с инструмента напред-назад, напред-назад. Започна да съпровожда ритъма с напев, първо тих, но след това все по-силен и звукът изпълни снежната къща като пушека от огъня. Най-накрая, след няколко минути, песента заглъхна. Лицето на шамана отново изразяваше покой. Той остави настрана барабана и развърза кожената кесия, бръкна вътре и извади две мазни топчета от някакъв мек материал. Едното беше синьо, другото червено. Внимателно ги пусна едно по едно в огъня. Нагоре започна да се издига двуцветен дим, осветен във виолетово по краищата.

— Ташаят компок — измърмори Усугук, докато оглеждаше дима. — Да бъде волята ти.

Маршал не смяташе, че шаманът говори на него. Той потисна подтика да си погледне часовника.

— Знаеш ли какво са имали предвид учените с това, че тунитите знаят отговора?

Усугук не отговори. Очите му бяха вторачени в огъня.

— Зная, че си видял свят — продължи Маршал. — Това, че владееш английски, го потвърждава. Ако можеш да помогнеш, ако знаеш нещо за това, моля те, кажи ми.

— Това не е моя работа. Вие сами си навлякохте този мрак. Вече направих каквото можах. Предприех дълго пътуване — слънце, луна, слънце, за да ви предупредя. Но вие не обърнахте внимание.

— Извинявай, ако това е истина. Но си мисля, че насилствената смърт е прекалено голяма цена, която трябва да платим за своето невежество.

Усугук затвори очи.

— Трябва сами да затворите кръга, който сте отворили. Дори Кръгът на смъртта може да бъде красив.

— В смъртта на Джош Питърс нямаше красота. Ако знаеш нещо, независимо колко маловажно или несвързано със станалото ти се струва, помогни! Дължиш ни го като на човешки същества.

— Вие сте от света — бавно отговори Усугук, — а аз от духа. Загърбих живота преди много време. Не мога да се върна обратно.

Маршал седеше и се чудеше какво друго да каже. Най-накрая се изкашля, за да прочисти гърлото си:

— Нека ти разкажа нещо. Някога и аз оставих един живот зад гърба си. Животът на моя най-добър приятел.

Усугук бавно отвори очи.

— Случи се преди дванадесет години. Служех в армията като рейнджър и ни бяха разположили в Сомалия. Три дена бяхме под обстрел и водехме малки сражения с бунтовниците. От къща на къща, стая по стая. Моят приятел установяваше преден пост. Заповедите бяха неясни и той излязъл по-напред от наряда. Видях го да пресича един площад. Беше тъмно и аз помислих, че е неприятелски снайперист. Застрелях го. — Маршал вдигна рамене. — Оттогава се заклех никога повече да не докосвам оръжие.