Линкълн Чайлд - Зоната

По-нататък Маршал едва сега успя да види още три иглута и голяма снежна къща. Наоколо нямаше други постройки и той с изненада осъзна колко малка е всъщност последната общност на тунитите.

Трите иглута бяха празни както първите две. Обаче по стените на снежната къща трепкаха слаби оранжеви отблясъци. Вътре гореше огън.

За миг вятърът отслабна, сякаш за да си почине след цялото това духане. Когато облаците сняг се уталожиха, Маршал отново можа да види странното кървавочервено северно сияние, което висеше ниско на небето. То хвърляше призрачночервена светлина върху малкото село.

След като си пое дълбоко дъх, той се отправи към снежната къща, дръпна настрана кожата от карибу, която служеше за врата, и пристъпи внимателно вътре. Вътрешността беше тъмна, таванът нисък, а цялото пространство пълно с пушек. Подът беше разточително покрит с кожи и завивки. Маршал изтръска леда и снега от лицето си и се огледа. Когато очите му привикнаха, той осъзна, че вътре има само един човек, облечен в тежка парка от карибу, седнал пред малък огън.

Маршал отново си пое дълбоко дъх, а след това се изкашля.

— Извинете — каза той.

Дълго време фигурата остана неподвижна. После бавно се обърна към него. Лицето беше скрито в тъмна дупка, обрамчена от кожената качулка. Човекът вдигна ръка до качулката и я дръпна назад с преднамерено бавно движение. Съсухреното лице, покрито със сложни татуировки, се вторачи нагоре към Маршал. Това беше възрастният шаман, който беше дошъл в базата, за да предупреди учените да си вървят. В едната си ръка държеше рог от северен елен, украсен с фантастични линии и заврънкулки, а в другата кост със сложна резба. По кожата от северен елен пред него лежаха различни малки предмети: полирани камъни, малки кожени фетиши, животински зъби.

— Усугук — каза Маршал.

Мъжът кимна едва забележимо с глава. Съвсем не беше изненадан, че го вижда.

— Къде са останалите?

— Отидоха си — отговори шаманът. Сега Маршал си спомни гласа, тих и безизразен.

— Отишли са си? — попита той невярващо.

— Избягаха.

— Защо?

— Заради вас. И онова, което сте събудили.

— Какво сме събудили? — попита Маршал.

— Вече говорих с теб за това. Акаярга октаниярток. Гневът на древните. И куршуг.

Настъпи мълчание, а през това време двамата мъже се гледаха на светлината от трепкащите пламъци. Последния път, когато се срещнаха, възрастният човек изглеждаше разтревожен и уплашен. Сега просто имаше примирен вид.

— А ти защо остана? — най-накрая попита Маршал.

Шаманът продължаваше да го гледа, а черните му очи блестяха от отразяващия се в тях огън.

— Защото знаех, че ще дойдеш.

Плачът не беше особено силен, но отказваше да стихне. Постоянен звуков фон от монотонно ручене, който се смесваше с пукането на тръбите на парното и далечното бръмчене на генераторите. Когато Улф затвори вратата на офицерската столова, той заглъхна. Въпреки това остана в съзнанието на Кери Екберг. Съвсем действителен, като страха, който ги гризеше и отказваше да изчезне.

Тя огледа хората в столовата: Улф, Гонзалес и ефрейтор на име Марселин, Конти, преподавателят в Йейл Логан, Съли климатологът и няколко души от снимачния екип. На пръв поглед всички изглеждаха спокойни. Но въпреки това имаше нещо потайно в израженията им и начина, по който се стряскаха от неочаквани шумове. Всичко говореше за паника, макар и все още овладяна.

Гонзалес погледна Улф.

— Всички ли прибрахте?

Улф кимна.

— Всички са по стаите си. Наредено им е да останат там, докато не им кажем. Твоят редник Филипс е на пост.

Кери най-сетне успя да си възвърне говора.

— Сигурни ли сте, че са мъртви? — попита тя. — И двамата ли?

Гонзалес се извърна към нея.

— Госпожице Екберг, никой не може да бъде по-мъртъв от тях двамата.

Кери потрепери.

— Успяхте ли да го видите? — попита Конти с тих, безизразен глас.

— Аз само чух госпожица Дейвис да пищи — отговори Гонзалес. — Но Марселин успя.

Всички се обърнаха безмълвно към ефрейтора, който седеше сам на маса, с преметната през рамо карабина М16, и отнесено разбъркваше чаша кафе, отдавна забравил, че е там.

— Е? — подкани го Конти.

Младежкото лице на Марселин беше зачервено и стреснато, сякаш току-що някой му беше изтръгнал червата. Той отвори уста, но не се чу никакъв звук.

— Хайде, синко — опита се да го успокои Гонзалес.

— Не видях много — започна ефрейторът. — То завиваше по коридора, когато аз…