Линкълн Чайлд - Зоната

— Значи ставаш. Остава да проверя калъфите на гумите и веригите, а после алкохолния изпарител за въздушните спирачи. След това тръгваме.

Тя се отдели от опашката пред караваната и застана под относителния завет на кабината. След като и последният човек от групата се качи в караваната, Марселин започна да подава кашоните с вода и военните порциони за извънредни случаи. Карадайн огледа за последен път автовлака. След това се качи в караваната, огледа разположението на хората, показа на Фортнъм радиостанцията и затвори вратата. После заобиколи караваната отзад и откачи електрическите кабели. Караваната потъна в мрак, с изключение на светлините на стоповете.

— Готови ли сте? — попита Гонзалес.

Шофьорът му махна с вдигнат нагоре палец.

— Тогава късмет и Бог да ви пази!

Карадайн помогна на Барбър да се изкатери в кабината, след това заобиколи откъм предницата и се качи на мястото на шофьора. Провери набързо уредите и инструментите, като поглеждаше в списъка, който бе закачен на стената зад гърба му. Сложи си колана и взе микрофона на радиостанцията, закачен на арматурното табло.

— Чувате ли ме отзад?

— Съвсем ясно — отговори Фортнъм.

— Чудесно.

Той остави микрофона на място и я погледна.

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Тогава да тръгваме. — Първо освободи спирачката за паркиране, включи на скорост и отпусна леко съединителя. Камионът потрепери, а после бавно пое напред.

Барбър гледаше през прозореца виещия се пред тях сняг. Когато започнаха да потъват в необятния мрак, последното, което видя от база „Страх“, бяха тримата войници, Гонзалес, Марселин и Филипс, застанали до празната шейна с готови за стрелба оръжия, които ги гледаха как се отдалечават.

През последния час офицерският стол беше сцена на трескава дейност. Довеждаха групите една по една, проверяваха тяхната готовност, а после войниците ги отвеждаха в сборния район. Гонзалес се обърна към Конти и го призова да прояви разум и да замине с останалите. Конти, който гледаше заснетия от Фортнъм материал, почти не го слушаше. Накрая сержантът измърмори, че той не си заслужава усилията да го качват насила на камиона, и го предупреди да си стои в апартамента.

— Нали искаш да снимаш? Когато го убием, може да филмираш останалото от него.

Двамата войници Марселин и Филипс се върнаха, за да отведат последната група от шест човека до сборния район.

Тримата останаха сами.

Кери огледа другите двама в столовата. Конти, приключил с гледането на заснетите кадри, трескаво драскаше бележки в големия режисьорски тефтер, с който изглежда никога не се разделяше. Улф беше взел два големокалибрени пистолета от запасите на базата и си играеше с тях. Начинът, по който започна да вкарва с палец патроните в резервните пълнители, сякаш пълни кутийки с ментови бонбони, показваше, че може да борави както трябва с оръжията.

Това не помогна на Кери да се почувства по-добре. Тя ставаше все по-несигурна дали решението й да остане е правилно. Да бъдеш верен на един проект е едно, а амбицията — съвсем друго нещо. Но да заседне тук, където вилнееше някаква машина за убиване, все повече й се струваше глупав начин да направи кариера.

Тя опита да се отърси от съмненията. Нали и двама от учените бяха избрали да останат при своите данни и проби? Логан също беше избрал да остане с тях. А Маршал… той беше някъде навън в бурята и също щеше да се върне. Между другото, не биваше да забравя, че тук има и група военни. Обучени да воюват, те разполагаха с впечатляващ оръжеен арсенал и след като заминеше камионът, щяха да започнат лова. Тя си каза, че шансовете й за оцеляване тук, на топло и сухо, са по-високи, отколкото в осемнадесетосния камион на леда.

Конти остави химикалката, прегледа бележките, които току-що бе нахвърлил, и погледна към часовника.

— Камионът вече трябва да е заминал — каза той. — Време е.

Улф свали пистолета.

— Време за какво?

— Да заснемем лова, разбира се. Ще започне всеки миг. Не мога да рискувам да го изпусна.

Улф се смръщи.

— Емилио, сериозно ли говориш?

Конти взе видеокамерата и провери настройките й.

— Искаше ми се да заснема и как заминава камионът, но не можех да поема този риск. На Гонзалес можеше да му хрумне да ме качи насила. По-късно ще го разиграем отново. Обаче ловът не може да се инсценира. Това е моментът, който чакахме, към който ни водеше всичко станало досега.

— Това е лудост — думите изскочиха, преди Кери да се усети, че ги произнася.