Линкълн Чайлд - Зоната

— Това е моята рокталиик.

Маршал отново стрелна поглед към огледалото. Мъжът знаеше нещо, поне това беше ясно, но щеше ли да помогне? Щеше ли всичко това да се окаже живописна смесица от митове и ритуали, много интересни за гледане, но напълно безполезни? Можеше само да се надява да не стане така.

Те продължиха да пътуват в мълчание на юг. Маршал следеше с едно око джипиеса, а с другото виещия се на светлината на фаровете сняг. Връх Страх вече беше близо и той намали скоростта, напрягайки се да види тръбите от лава и пукнатините в магмата, които можеха да зейнат предателски под скриващата ги снежна покривка. След десет минути малка светла точица започна да премигва в мрака вляво от тях. След това станаха две, а малко по-късно половин дузина. Маршал поправи курса и минути по-късно пред тях се появи телената мрежа на оградата с бодлива тел отгоре, насечена от светлосенките на фаровете. Вместо да спре на паркинга отвън, той направи маневра, мина през портала и се запромъква между временните сгради, насочвайки снегомобила към главния вход. За своя огромна изненада забеляза, че влекача на Карадайн и караваната на Ашли Дейвис ги нямаше. Голямото незаснежено място зад оградата сочеше къде бяха стояли. Наоколо се виждаха множество следи от стъпки, които вятърът още не бе успял да заличи.

Маршал паркира колкото можа по-близо до двойната врата, после угаси двигателя и кимна на Усугук. Тунитът дойде в предната част, двамата излязоха един по един от машината и се приведоха от ледената фъртуна. Маршал отвори вратата и влезе вътре. След известно колебание Усугук също прекрачи прага.

Помещението за аклиматизация приличаше на полесражение. Десетки гардеробчета зееха отворени, а по пода се търкаляха дрехи и пакети с военни порциони. В ъгъла стоеше ръчна количка, пълна с оръжия и муниции. Маршал отиде при нея и с голямо нежелание взе една карабина М16 и няколко резервни тридесетзарядни пълнителя. Напъха пълнителите в джобовете на парката си и преметна автоматичното оръжие през рамо.

Входното фоайе по-нататък беше тъмно и празно. Той се спря за миг и се ослуша. Базата беше свръхестествено тиха. Не се чуваше ехо на крачки, нито далечно бръмчене на разговори. Маршал тръгна към централното стълбище, в посока към жилищната част на равнище Б. Усугук го следваше на известно разстояние, без да поглежда наляво или надясно. Тунитът изглежда не се интересуваше от заобикалящата го среда. Човек оставаше с чувството, че иска да види колкото може по-малко. На лицето му беше изписано напрегнато, почти болезнено изражение, сякаш у него кипеше някаква вътрешна борба.

Равнище Б беше също така безлюдно. Докато минаваха край Операционния център, кабинетите, жилищните помещения, които доскоро кипяха от различни дейности, Маршал започваше все повече да се чуди. Какво се беше случило? Къде бяха всички? Дали не се бяха оттеглили на някое сигурно място дълбоко в базата — безопасно убежище или последен редут?

Имаше едно място, в което беше сигурен, че ще намери хора: лабораторията по физика и биология. Докато се приближаваше, разбра, че не е сбъркал, защото отвътре се чуваха приглушени гласове. Отвори вратата и видя не само Феръдей, но и Съли и Логан. И тримата трепнаха, когато той влезе. Логан се изправи бързо и хвърли пълен с любопитство поглед на Усугук. Съли, който седеше на една странична маса, само кимна, докато пръстите му бродираха нервно по плота. Една от големокалибрените карабини, с които се пазеха от възможни нападения на бели мечки, беше облегната до него. Феръдей местеше поглед от Маршал върху Усугук и обратно.

— Успял си — отбеляза Логан. — Браво на теб.

— Къде са всички? — попита Маршал.

— Заминаха с караваната — отговори Логан.

— Нещото уби Ашли Дейвис и един от войниците — обясни Съли. — Видя сметката и на двамата.

Хладни тръпки обхванаха Маршал.

— Боже мой, това прави трима убити досега.

— Гонзалес и неговите хора са тръгнали да го гонят — добави Съли.

Логан махна с ръка към Феръдей и Съли.

— Казах им за дневника и защо си тръгнал за лагера.

— А какво стана с него? — попита Маршал.

— Дешифрирах още няколко откъса. Нищо полезно.

Маршал се обърна към шамана.

— Ние знаем за научния екип отпреди петдесет години. Били са осем. Седем са умрели внезапно от очевидно насилствена смърт. Казах ти какво е записал един от тях: „Тунитите знаят отговора“. Отговорът на какво — това не знаем. И така, можеш ли да ни помогнеш?