Линкълн Чайлд - Зоната

Докато говореше, в Усугук сякаш настъпваше промяна. Болезненото изражение бавно изчезна от лицето му и вместо него се появи нещо, което Маршал определи като примирение. Няколко секунди тунитът не отговори. А после бавно кимна.

— Можеш? — нетърпеливо попита Логан. — Значи знаеш какво се е случило?

— Да — Усугук кимна отново. — Аз съм оцелелият.

Когато навремето даваше наряд в база Страх, като млад, спазващ устава войник през 1974 г., Гонзалес беше участвал в редките учения за борба срещу проникнал в базата противник. По онова време се проведоха шест подобни тревоги. Съобщаваха им, че група руски саботьори са проникнали в базата, и им възлагаха да ги спрат. Разбира се, дори по онова време базата вече от двадесет години не работеше и това не беше нещо повече от военна игра. Но се смяташе за добра подготовка, особено за онези, които преминаваха от инженерния корпус в редовната армия. Пък и човек запаметяваше подобни неща: Гонзалес все още живо си спомняше прошепнатите заповеди, готовите за стрелба оръжия, вратите, отваряни с изненадващ ритник.

Сега до голяма степен изпитваше същото.

Щом влекачът и караваната заминаха, войниците приготвиха оръжията си и след кратък инструктаж и напомняне от страна на Гонзалес да бъдат предпазливи те се разгърнаха в южното крило. Придвижваха се надолу по коридорите в почти пълна тишина. Гонзалес командваше с жестове или с единични думи. Бяха минали покрай лазарета и наближаваха мястото, където бяха нападнати Флюк и Дейвис. През последния час сержантът минаваше по този път за втори път. Миналия път бе закъснял с няколко секунди и не можа да се включи в ставащото. Флюк беше разкъсан буквално на две части, но Дейвис поживя още малко. Гледката не беше красива. Сега и двата завити в найлони трупа лежаха в залата за аутопсии на лазарета на мястото на изчезналия Питърс.

— Добре — прошепна той. — Ще заемем позиция пред сборното място. Филипс, разузнай набързо.

Филипс, който беше начело, вдигна палец в знак, че е разбрал. Гонзалес погледна назад към Марселин. Ефрейторът кимна.

Тайно в себе си Гонзалес беше доволен, че Марселин се държи. Той беше единственият, успял да зърне създанието, и това едва не го деморализира. Но или се беше стегнал, или добре се преструваше. Наряди като този, на гъза на географията по средата на нищото, обикновено не привличат каймака на корпуса, но сержантът беше доволен от сегашния екип. Вярно, че бяха „казармени дембели“ от инженерния корпус без боен опит зад гърба си. Но не бяха плачльовуци, нито се правеха на примадони. Беше виждал мъже да полудяват напълно от студа, самотата и еднообразието. Но тази група я биваше. Те разбираха, че всеки ден в база „Страх“ ще прилича на вчерашния.

Всъщност това беше вярно до скоро.

Гонзалес погледна над рамото на Марселин към Крийл. Едрият бригадир се хилеше като идиот. По колана си беше напъхал два пистолета, а в ръка размахваше карабина Д4 с подцевен гранатомет, сякаш бе Рамбо. Крийл беше неизвестна величина. Гонзалес изпитваше известни съмнения в твърденията му, че е служил в Трета танкова, но поне вече знаеше как се борави с оръжие. И макар три автомата да изглеждат напълно достатъчни, сержант Гонзалес беше предпазлив човек. Още един пръст на спусъка е добра застраховка.

Беше размишлявал дали да не се обади на началството и да изчака по-нататъшни заповеди. Но преминаването на заповед по веригата на командването щеше да отнеме часове, ако не и повече, а Гонзалес не беше в настроение да чака. Още повече че не изпитваше особено желание да обяснява какво точно представлява онова, което щяха да преследват. По време на командването му вече имаше три смъртни случая, а той разполагаше с широки пълномощия на това отдалечено от властите място. По-добре да остави разкъсания от куршуми труп сам да дава обяснения.

Сега сборният район се намираше точно пред тях. На сумрачната светлина в коридора Гонзалес видя, че вратата зее полуотворена под странен ъгъл на изкривените си панти.

— Помни — каза той на Филипс. — Бавно и без да се надигаш.

— Да, сър. — Редникът свали своята М16. С готово за стрелба оръжие той се приближи до касата на вратата и се промъкна край нея. Десет секунди по-късно даде знак, че е чисто. Гонзалес махна на другите да влязат и тръгна след тях. Помещението беше в същия вид, както го бяха оставили: вихрушка от кървави петна, разплискали фантастични шарки по пода и по основите на понижаващите трансформатори. Бяха успели да затворят входния панел на тунела за поддръжка, но помещението все още беше неприятно студено.