Линкълн Чайлд - Зоната

— О, Боже! — повтаряше Филипс с глас, който беше наполовина молитва и наполовина ридание. — О, Боже! О, Боже!

Още една крачка. После още една. Докато ги наближаваше, създанието не отместваше поглед от тях. Не примигваше и не проявяваше ни най-малко колебание. В този поглед имаше нещо толкова страховито, че Гонзалес усети как омеква от ужас. Единственото, което можеше да направи, беше да стиска пушката, за да не се изплъзне от пръстите му и да издрънчи на пода.

Тогава създанието стигна до водата. Докато Гонзалес гледаше, то се поколеба за миг, но после се мушна напред между два от провесените кабели.

В първия миг не се случи нищо, но после коридорът се изпълни с оглушителен пукот. Живи светкавици затанцуваха от кабел към кабел, извисиха се над могъщата гърбица на съществото и стрелнаха стотици пронизващи езици към тавана. Въздухът се изпълни с миризма на озон. Гонзалес почувства как космите му настръхват. Сив пушек започна да се издига нагоре на гневни вълни, изпълни коридора и скри нещото от погледа му. Чу вой, който постепенно се усилваше, докато трансформаторът се мъчеше да почерпи повече електричество. Лампите примигнаха веднъж, после втори път и последва едно глухо бум, когато трансформаторът се претовари. Коридорът потъна в пълен мрак.

— О, Боже — продължаваше глухо да повтаря Филипс като мантра. — О, Боже!

Светлините светнаха отново, когато вторият трансформатор пое натоварването. Кабелите подскачаха и танцуваха, сипейки дъжд от проблясващи искри. Гонзалес се взря през талазите пушек, отчаяно търсейки да зърне създанието. Трябваше да е мъртво. Трябваше! Нищо не може да оцелее след това…

Главата на нещото изскочи от предния край на пушека. Гонзалес ахна и стисна по-здраво карабината. Когато димът започна бавно да се разнася, можа да види повече от създанието. Петна от обгоряло бяха осеяли плешките му. За миг то остана неподвижно като мъртво.

После отвори уста.

В подстанцията Марселин започна да пищи.

Главата на създанието рязко се извърна по посока на шума. То за миг се изправи на силните си бедра. Обърна се и подчертано бавно изчезна през вратата. И докато гледаше, неспособен да помръдне и да направи нещо, сърцето на Гонзалес ускори ударите си в съзвучие с усилващата се пронизителност на писъците на Марселин.

— Какво беше това? — Конти рязко се обърна, а камерата на рамото му се наклони опасно.

Тримата отново спряха, за да се ослушат.

Улф наклони глава настрани.

— Нищо не чувам — обяви той. — Правиш това за трети път.

— Казвам ти, че чух нещо. Смятам, че беше вик. Или може би писък — Конти посочи надолу по коридора. — Дойде оттам.

Кери Екберг проследи сочещия пръст на режисьора с очи. Коридорът изчезваше в мрака. Беше толкова тъмно, че не можеше да види края му. Стори й се, че продължава вечно в ледената пустош под арктическата нощ.

Вече половин час неуспешно търсеха екипа на Гонзалес. Първо опитаха в сборния район, но го намериха пуст, като се изключи голямото количество оръжия, струпани там. След това обиколиха с нарастващи по диаметър кръгове централното крило. Конти започна да става все по-неспокоен и горчиво да оплаква времето, което беше загубил, за да ги убеди да му помогнат. Фучеше отново и отново, че ще изпусне онова, което наричаше „моята неповторима възможност“. Когато се прехвърлиха в южното крило на базата, Кери почувства, че става все по-неспокойна. Струваше й се, че вероятността да намерят групата на Гонзалес или създанието е една и съща.

— Да вървим — коза Конти. — Лазаретът е пред нас.

— Знам — отговори Улф. — И аз бях там, забрави ли? Какво те кара да мислиш, че сержантът е поел по този коридор?

— Чух да говорят, че Ашли и войничето са убити недалеч от тук — обясни режисьорът.

— На мен това ми се струва основателна причина да стоим настрана — обади се Кери.

Конти не си направи труда да отговори. Вместо това включи допълнителното осветление на камерата. Жълта светлина изпълни коридора и очерта релефно старата екипировка, пръсната покрай стените.

— Като си толкова нетърпелив да ги намериш — обади се Улф, — защо просто не използваш радиостанцията?

— Не мога да направя такова нещо — отговори Конти. — Този сержант не вярва в моята работа. Всъщност никой от тях не ми вярва. Вероятно ще ни излъжат за посоката, само и само да се отърват от нас. Или ще конфискуват камерата. Не можем да рискуваме.

Той тръгна напред по коридора. Повечето врати, край които минаваха, бяха затворени. Онези, които зееха, разкриваха пълни със сенки пространства, натъпкани с непознати съоръжения. Те слязоха по едно стълбище и завиха зад ъгъла.