Линкълн Чайлд - Зоната

— Всичко това е много интересно — прекъсна го Съли, — но не ни води по-близко до истинската ни цел. Да намерим Ахилесовата пета на проклетото нещо.

— Прав е — включи се Логан. — Най-важното е да разберем как можем да го спрем.

— Може би вече е спряно — намеси се Маршал. Той огледа лабораторията по биология със замъглени от дългото пътуване в снежната буря очи. — Може би е мъртво. Последния път електричеството е свършило работа.

— Последния път са имали работа с много по-малък звяр — подхвърли Съли. — Дори не знаем дали е от същия вид.

— От същия е — обади се Усугук. — Куршуг си е куршуг — разликата е в размерите, силата и способностите му да твори зло.

Маршал погледна към тунита, който седеше с кръстосани крака на пода на лабораторията. Беше извадил няколко подобни на фетиши предмети от медицинската кесия и ги бе подредил на пода пред себе си.

Взимаше един по един всеки от тях и му говореше с нисък, приличащ на песен тон, изпълнен с молба и настойчивост. След това внимателно го оставяше на пода, завърташе го нежно в полукръг, а после вдигаше следващия.

— Какво правиш? — полюбопитства Маршал.

— Провеждам церемония.

— Това го разбрах. Каква е тя?

— Базата се превърна в място на смут и зло. Моля моите духове пазители за помощ.

— Защо не използваш случая и не ги помолиш да пратят няколко гранатомета? За предпочитане М20 — язвително подхвърли Съли.

В коридора отвън се чу шум. Бързината, с която всички, с изключение на Усугук се обърнаха към вратата, подсказа на Маршал колко е голямо натрупалото се напрежение. Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Отвън стояха сержант Гонзалес и редник Филипс. Те влязоха бавно и затвориха вратата след себе си.

— Е? — попита Съли.

Гонзалес отиде сковано до центъра на помещението. Свали карабината от рамо и я пусна на земята. Филипс просто не помръдна от мястото си. Лицето му беше пепеляво.

— Мъртво ли е? — попита Маршал.

Гонзалас поклати уморено глава.

— А капанът? — попита Логан. — Електричеството?

— Токът го подлуди — отговори Гонзалес.

— Защо не ни разкажеш какво се случи? — тихо попита Маршал.

Очите на сержанта се плъзнаха към тавана. В продължение на почти минута той не проговори. Най-накрая си пое дълбоко дъх.

— Заложихме клопката така, както ни посъветвахте. Вода на пода, отгоре метална плоча. Перде от оголени кабели, провесени от тавана, свързани с източник на високо напрежение. В коридор, по който звярът неизбежно трябва да мине, ако иска да стигне до останалата част на базата.

— И? — попита нетърпеливо Маршал.

— По някакъв начин успя да ни мине по фланга. Появи се откъм гърбовете ни. Не зная как е успяло да ни заобиколи, но го направи. Успяхме да се оттеглим. То тръгна към нас и мина през кабелите. Пое пълния токов удар. — При спомена той поклати глава.

— Какво напрежение? — попита Логан.

— Шест хиляди волта.

— Това е невъзможно — възкликна Феръдей. — Сигурно сте ги свързали погрешно. Нищо не може да поеме такъв заряд и да оцелее.

— Не съм ги свързал погрешно. Токовият удар беше като взрив.

— А създанието? — попита Маршал.

— Обгори му козината на няколко места и толкова.

Настъпи тишина.

— Как се върнахте? — попита Съли.

— Марселин беше в подстанцията, която контролира електроподаването. Започна да пищи. Създанието тръгна към него. Ние успяхме да минем покрай тях, докато… — Гонзалес не си направи труда да довърши изречението.

В помещението настъпи продължително мълчание. Маршал отново огледа опустошените лица. Едва сега, когато се изправи пред провала, той осъзна, колко много беше разчитал Гонзалес и неговият екип да успеят. Беше повярвал толкова силно на историята, разказана от тунита, за електричеството като оръжие да се преборят със създанието, че този провал му се струваше направо непоносим. Въпреки това в казаното от Гонзалес прозвуча нещо познато. Той зарови из паметта си, за да направи връзката.

И тогава съвсем неочаквано осъзна за какво става дума.

— Момент — каза той на глас.

Останалите се обърнаха към него.

— Може би не електричеството го е подлудило.

— Какво искаш да кажеш? — попита Логан.

— Създанието е напълно непонятно за нас, нали? То е игра на природата, генетично отклонение. Кръвта му е абсолютно ненормална. Обикновените оръжия изглежда не му въздействат. Защо тогава си позволяваме да смятаме, че разбираме неговите мотиви, чувства или каквото и да е друго, свързано с него?