Линкълн Чайлд: Зоната

Барбър така се беше вкопчила в дръжката, че със сигурност не би могла да стисне по-здраво. Тя спря да диша, когато Карадайн насочи влекача право в снежното възвишение. Машината потрепери от удара, а шофьорът даде газ, за да поддържа равномерна скорост.

Но изведнъж предницата на камиона подскочи във въздуха. Барбър беше запратена напред и едва не си удари главата в арматурното табло, въпреки че си беше сложила колана.

— Божичко! — извика Карадайн и завъртя волана наляво. — Под това навяване имало скала!

Влекачът подскочи отново, когато задните колелета минаха по камъка. Камионът се вдигна, а после се стовари тежко върху леда. Чу се трясък като оръдеен изстрел и автовлакът изведнъж забави ход. Барбър почувства, как някаква огромна сила я притиска към седалката.

— Задницата пропада! — изрева Карадайн. — Кажи на всички веднага да се преместят напред! Хайде!

С трескави пръсти Барбър взе микрофона, изпусна го, но успя да го улови наново.

— Фортнъм, задницата пропадна в леда. Накарай всички да минат в предната част на караваната. Бързо!

Тя остави микрофона на мястото му, докато Карадайн трескаво даваше газ. Камионът подскочи напред, но наклонът назад се запази, а ремаркето трошеше леда и буквално го разсичаше с увисналата си част.

Карадайн смени предавката и натисна газта докрай. Чу се още един пукот, почти толкова силен, колкото първия. С последно усилие камионът се освободи от дупката в леда и се стрелна напред. Карадайн веднага намали скоростта, внимавайки да не изгуби контрол върху гладката повърхност. Барбър се смъкна на седалката почти смазана от облекчението, което изпита.

— Размина ни се — обади се Карадайн. Той погледна към индикатора на резервоарите. — Резервоарът е празен. Не мога да си представя с какво се движим.

Барбър отново потърси с поглед екрана на джипиеса. И най-сетне видя бялата линия на сушата точно пред тях.

След като заобиколи последните няколко скали, влекачът изрева, излезе на сушата и ускори ход. Карадайн си пое дълбоко въздух и хвана края на ризата, за да си повее. Поизправи се на седалката и посочи напред.

— Виж!

Барбър се взря през предното стъкло. В далечината различи някаква купчина тъмни форми и примигваща червена светлина.

— Това да не е… — започна тя.

Шофьорът кимна и пусна широка усмивка.

— Да, Арктик Вилидж.

Тя веднага се протегна за микрофона.

— Пени Барбър вика Фортнъм. Стигнахме. Арктик Вилидж е точно пред нас.

Когато остави микрофона, й се стори, че въпреки бумтенето на дизела чува радостните викове, които се понесоха откъм караваната.

Денят беше ясен и бистър като кристал, сякаш засрамена от своята ярост, природата нямаше нетърпение да изкупи вината си за бурята. Въздухът беше напълно неподвижен. Не се усещаше дори полъх и щом Маршал отклонеше поглед от базата и го насочеше към снежната покривка и съвършения небесен купол над нея, беше готов да повярва, че на това отдалечено място палитрата на природата е съставена само от два цвята: синьото и бялото.

Цялата сутрин кацаха и излитаха хеликоптери: медицински и съдебномедицински, множество военни и един малък самолет, пълен с мъже със сиви костюми, които събудиха у Маршал чувство на безпокойство. Сега той стоеше заедно с Феръдей, Логан и Кери Екберг на бетонния плац пред входа на базата. Бяха се събрали, за да се сбогуват с Усугук, който се готвеше да се върне обратно в своето пусто село.

— Сигурен ли си, че не искаш да те откарат? — попита Маршал.

Тунитът поклати глава.

— Моят народ има една поговорка, която гласи: пътуването е цел само по себе си.

— Един японски поет е написал нещо много близко — отбеляза Логан.

— Благодаря ти — каза Маршал, — че въпреки всичко се съгласи да дойдеш. И за това, че сподели с нас своите познания и опит. — Той протегна ръка, за да се сбогуват, но Усугук го прегърна.

— Дано намериш покоя, който търсиш — каза той.

След това кимна на останалите, вдигна малката мешка с вода и храна, която бяха приготвили за него, придърпа обточената с кожа качулка по-плътно около лицето си и се обърна.

Наблюдаваха го мълчаливо как пое на север през снега. Маршал се запита дали жените ще се върнат в селото, или старецът ще изживее остатъка от живота си сам като отшелник. Знаеше, че Усугук стоически би приел всяка от тези възможности.

— Покой ли търсиш? — попита го Кери.

Маршал се замисли.

— Да. Мисля, че да.

— Предполагам, че с всички ни е така — отговори му тя. После се поколеба. — Е, по-добре да се връщам. Следобед ще пристигнат представителите на „Блекпул“ и застрахователите. Дотогава трябва да свърша доста неща.